Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Чи пристъпи напред и като внимаваше да не попадне в обсега на агонизиращите змийски зъби, последва разбойника. След миг Гемей чу изстрел. Професорът се върна с димящ пистолет в ръка. Забелязал отвращението върху лицето ѝ, той пъхна пистолета в джоба си и я хвана за ръка. Каменната неподвижност на изражението му бе отстъпила място на бащинска благост.

— Застреля се сам — обясни той търпеливо. — Знаеше, че смъртта от ухапване на жълта брада е много болезнена. Отровата разрушава червените кръвни телца и кръвоносните съдове. Настъпва кръвоизлив през устата, болезнени отоци, повръщане и спазми, и тялото се вкочанява. Въпреки че ухапването е по шията, би могло да продължи час или два. Преди да го съжалите, спомнете си, че искаше да ни убие при пещерата, а и след това.

Гемей кимна вдървено. Чи беше прав. Смъртта на чиклеро беше нещастие, но причинено от него самия. Какъв изключителен човек е тоя професор! Пълна загадка остава как испанците изобщо са успели да покорят маите. Инстинктът ѝ за самосъхранение се събуди.

— Трябва да тръгваме — каза тя, като се огледа. — Може да има други. Може да са чули изстрелите.

Чи вдигна мачетето и вързопа на мъртвия.

— Реката е единствената ни възможност. Даже и да знаехме къде сме, да се върви през гората е рисковано. — Погледна окървавеното тяло на змията. — Както сама виждате, в гората има същества, доста по-опасни от чиклеросите.

— Водете, аз ще ви следвам! — съгласи се Гемей. Тръгнаха между гъстите дървета, водени от вградения компас на Чи, докато стигнаха еднометрова пътека, така утъпкана, че варовиковата скала се бе показала.

— Това е търговският път, за който ви казах.

— Да не попаднем на още някого, ако го използваме.

— Не знам. Ако помните, големият каза, че иска да отмъсти за хората си. Аз ще се направя на скаут. Движете се зад мен и ако ви дам сигнал, скачайте в гората!

Поеха по пътеката, почти успоредна на блещукащата между дърветата река. Гемей спазваше дистанцията. Напредваха безпрепятствено. Единственият признак на живот, като се изключи дрезгавият гракна птиците, беше мързеливият поглед на един увиснал над пътеката лемур.

Чи спря, махна ѝ да се приближи и се скри зад завоя. Когато го настигна, професорът стоеше на малък пясъчен плаж. Три лодки, подобни на потъналите, бяха изтеглени под заслон от стволове и листа, който ги скриваше за наблюдатели както от реката, така и от въздуха. За разлика от последния ѝ визуален спомен за подивялата река, тук повърхността ѝ беше отново спокойна.

— Изглежда, са държали лодки от двете страни на бързеите — отбеляза Чи. — Стоките са пренасяли на гръб, по околната пътека.

Гемей слушаше с половин ухо. Върна се към брега, за да провери въглените в едно огнище и тогава забеляза издигнатата върху колони платформа. Там беше построено нещо като детска къщичка на дърво. Отвори привързаната, но незаключена врата и надникна вътре. Забеляза няколко туби за бензин и голям шкаф за храна. Отвори вратата му.

— Професор Чи — извика тя, — намерих нещо интересно.

Чи забърза към нея и щом забеляза синята консерва в ръката ѝ, разцъфна в най-широката усмивка, видяна някога на лицето му.

— Месо! — прошепна той с благоговение.

В шкафа имаше и други неща — консервирани зеленчуци и сокове, бутилирана вода, вакуумирани тортили и рибни консерви за разнообразие. В първобитната барака имаше още фенерчета и различни инструменти. Истинско съкровище бяха ветроупорните кибрити и портативният газов котлон. Намериха и сапун. Всеки си избра място на брега, където се изкъпаха и изпраха, а после дрехите им бързо изсъхнаха на слънцето.

След банята и питателния импровизиран обяд, Чи разгледа района, докато Гемей подготвяше запасите им. Тишината беше малко плашеща, но нямаше да останат дълго. Натовариха едната лодка и потопиха с камъни другите две, като скриха двигателите им в гората. Преди това избраха за себе си най-добрия. Влязоха в лодката и пуснаха мотора на бавен ход.

Не бяха минали и половин миля, когато реката рязко зави надясно. В образувалия се там воден джоб, между парчета клони и храсталак, забелязаха двата изпомачкани и раздрани корпуса на алуминиевите лодки. Между тях се полюшваха разлагащите се под палещите слънчеви лъчи, вонящи трупове.

Чи прошепна молитва на испански.

— И ние щяхме да сме тук, ако бяхме стигнали до бързеите — каза Гемей, запушила носа си с ръка.

— Те бяха доста далеч от тях, когато ги видяхме последния път.