Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Казано е, загубиш ли се, върви по река и тя ще те отведе при хора — убедено заяви Гемей.

— Това съм го чувал. Също и че мъхът расте откъм северната страна на дърветата. Само че моят опит доказва, че мъхът расте от която си иска страна на дърветата. Вие да не сте била скаут?

— Много обичах да си играя с момчета. Но най-голямото ми постижение в областта на оцеляването беше да се науча да дялам шишове от пръчки.

— Човек не знае кога ще му потрябват разните умения. Впрочем аз нямам особено желание да се срещам с хора. Особено, ако са приели формите на чиклерос.

— Има ли такава възможност?

— Преследвачите ни са дошли в лагера, след като ние бяхме затворени в пещерата. Значи, били са недалеч оттам. Може би в базов лагер.

— Или пък са отишли нагоре по реката, когато се натъкнахме на техните приятелчета.

— Едното или другото. Аз мисля, че трябва да сме готови за най-лошото — да сме попаднали между две групи разбойници.

Гемей вдигна поглед нагоре, където, през цепнатини тук-там, бе започнала да се промъква синевата на небето. Попита:

— Мислите ли, че оня хеликоптер работи с бандата?

— Може би, макар моят опит да показва, че крадците, общо взето, не са привърженици на съвременните технологии. Не се иска много ум, да откраднеш антики и после да ги отнесеш на гръб през гората. Сама видяхте от лекотата, с която му се изплъзнахме — колкото по-просто средство използваш, толкова по-добри резултата.

— Там природата бе на наша страна. Сега излизаме на открито и трябва да помислим как да действаме, ако се появи отново. — Гемей изключи двигателя. — Нека се оставим малко на течението. Може би ще измислим нещо, ако това чудо престане да ни цепи главите.

При замлъкнал двигател, плаването беше почти идилично. Подобни на пера късове светлина проблясваха над главите им в повилата ги зеленина. Двата високи бряга свидетелстваха за дълговечните усилия на водата, издълбала варовиковото си корито. Сякаш отчитайки напредналата си възраст, тя се виеше между дърветата с бавно и уверено темпо, менеше широчината си, а цветът ѝ варираше от сукнено зеленото на билярдна маса, в осветените участъци, до спаначено — в сенките. Не след дълго природните красоти загубиха очарованието си за Гемей, подгонени от протестите на стомаха. Даде си сметка, че не са яли от предния ден, и съжали, че нямаха още от месните сандвичи. Чи каза, че ще види какво може да направи. Накара я да излезе на брега и нападна някакъв храст с мачетето си. Плодовете му бяха стипчиви, но засищаха. Реката беше покрита със зелена корица. Като се отстрани, водата отдолу беше бистра и свежа.

Идилията им приключи с приближаващия шум на извънбордови двигатели.

Лодките се появиха на неколкостотин метра зад тях. Отново бяха една зад друга. Гемей пусна двигателя и даде пълна газ.

Намираха се в широк, сравнително прав участък от реката, което не даваше възможност за каквито и да било трикове. Първата лодка ускори ход и разстоянието помежду им постепенно започна да намалява. Беше въпрос на минути да достигнат пушечно разстояние. То намаля първо с една трета, после наполовина. Гемей нищо не разбираше. Бандитите не правеха и опит да стрелят. Седяха си като на речна разходка. Чи извика:

— Доктор Гемей!

Тя се извърна и видя професора на носа, вперил поглед напред. От далечината се донесе тежък тътен.

— Какво е това?

— Бързеи!

Лодката започна да набира скорост, макар че не беше пипала газта. Въздухът захладня и стана влажен. След малко тътенът се превърна в рев и през водната мъгла се видя пенлива ивица, с набучени в нея лъскави, озъбени скали. В съзнанието ѝ се мярна образът на плоското дъно на лодката и някаква отварачка за консерви, която с лекота разпаря алуминия. Речното корито се бе стеснило в естествена фуния, а мързеливото течение бе заприличало на водна пързалка.

Тя погледна назад. Другите лодки се движеха в кръг. Преследвачите очевидно знаеха за бързеите. Значи, затова не стреляха. Защо да си хабят куршумите?

— Никога няма да се справим с тия скали — изкрещя Гемей през ужасния шум от падаща вода. — Ще завия към брега. Ще трябва да се скрием в гората.

Тя натисна руля и плоскодънката се насочи към брега. На десетина метра от него моторът кихна и млъкна. Гемей опита да го запали отново, но без успех. Бързо отви капачката на резервоара. Вътре имаше само миризма на бензин.

Професор Чи грабна единственото весло и се помъчи да стабилизира лодката. Течението беше толкова силно, че изби веслото от ръцете му. Лодката се засили и започна да се върти около себе си. Гемей наблюдаваше безпомощно как течението ги отнася към заврялата пяна и острите зъби на скалите.