Клайв Къслър - Виксън 03

Той направи още няколко крачки и се изтърколи под фалшивия купол. Имаше чувството, че новата рана изгаря всеки нервен възел на крака му. Както лежеше на палубата, стискайки зъби от болка, се вслуша в оръдейната стрелба напред и тогава чу вой на реактивни двигатели. Два самолета „Спектър“ се появиха на фона на сутрешното слънчево небе и изхвърлиха смъртоносния си товар.

Ако не беше тъпата болка, обхванала всеки сантиметър от тялото му, Пит щеше да се закълне, че е мъртъв. Едва ли не с неохота той се насили да прочисти мъглата от съзнанието си и да отвори очи.

После опипа крайниците и тялото си. Най-лошото, което го бе сполетяло, като се изключеха безбройните натъртвания и ожулвания, беше пукването на две или три ребра. Опипа и главата си и с облекчение видя, че пръстите му не се обагриха с кръв. Озадачиха го единствено няколкото дървени тресчици, забити в дясното му рамо.

Той се надигна до седнало положение, после се обърна и застана на колене. Всичките му мускули откликваха на командите. Дотук добре. Пое дълбоко въздух и се изправи на крака. Почувства се въодушевен, сякаш беше изкачил връх Еверест. През една назъбена дупка на около метър от него проникваше дневна светлина и той се запъти натам.

Съзнанието му бавно започна да анализира защо не се беше превърнал в овесена каша, след като се бе блъснал в надстройката на кораба. Тънките шперплатови листове на мястото на стоманените напречни прегради бяха омекотили удара му. Той се бе врязал като гюле първо през външната преграда, а после през втората и се бе озовал в коридора пред каюткомпанията. Толкова за загадъчните тресчици в рамото му.

До слуха му долетя гръмък тътен, подът под краката му завибрира. Оръдията, заключи той. Но през какъв ли интервал стреляха? Колко ли време е бил в безсъзнание? Отвън се чуваха изстрели от стрелкови оръжия. Кои ли се стреляха едни други? Той побърза да пропъди тези мисли — за него нямаше никакво значение. Предстоеше му да разрешава свои собствени проблеми.

След като измина пет-шест метра по коридора, се спря и извади от джоба си джобно фенерче и сгънат лист хартия, съдържащ план на разположението на палубите на „Айова“. Отне му две минути, за да установи точното си местоположение.

След като се ориентира и за останалите отсеци, тръгна безшумно към склада за боеприпаси в предната част. Не бе изминал и няколко крачки, когато корабът силно се разтресе. Надигнаха се облаци прах, натрупвана години наред. Пит разпери ръце, за да запази равновесие, хвана се за рамката на вратата, която миг преди това се бе отворила от удара, и изчака тресенето да спре.

За малко да го изпусне, ако безкрайното му любопитство не бе надделяло. Всъщност не беше точно любопитство, просто нещо, което изглеждаше не на място, привлече погледа му. Той светна фенерчето и насочи лъча върху една кафява обувка — скъпа, направена по поръчка — обула крака на чернокож мъж в спретнат делови костюм с жилетка. Ръцете му бяха разперени и вързани с въжета за една от тръбите над главата му.

Хирам Лусана не виждаше добре лицето на мъжа, застанал на вратата на неговата стая. Изглеждаше едър човек, но не колкото Фокс — само дотолкова можеше да го види, тъй като светлината от фенерчето го заслепяваше.

— Май сте загубили състезанието по популярност на кораба — чу той глас, който прозвуча повече приятелски, отколкото враждебно.

Тъмната фигура зад светлинния лъч пристъпи към него и започна да разхлабва въжетата около ръцете му.

— Къде ще ме водите?

— Никъде. Но ако искате да дочакате старини, предлагам ви да изчезнете час по-скоро от този кораб, преди да се е пръснал на парчета.

— Кой сте вие?

— Това няма значение, но името ми е Пит.

— От екипажа на капитан Фокс ли сте?

— Не, упражнявам свободна практика.

— Нищо не разбирам.

Пит отвърза лявата ръка на Лусана и все тъй безмълвно започна да освобождава и другата.

— Вие сте американец — продължи Лусана по-объркан от всякога. — Вие ли превзехте кораба от южноафриканците?

— Работим по въпроса — отвърна уклончиво Пит и съжали, че не носи и нож със себе си.

— Значи не знаете кой съм аз.

— А трябва ли?

— Казвам се Хирам Лусана и съм водач на Африканската революционна армия.

Пит отвърза и последния възел, отстъпи крачка назад и освети лицето на Лусана.

— Да, сега ви виждам. Какво е вашето участие? Мислех, че това е изява на южноафриканците.

— Бях отвлечен, когато се качвах на самолета на път за Африка. — Лусана побутна леко светещото фенерче настрани. В този момент през ума му мина мисъл и той попита: — Запознат ли сте с операция „Дива роза“?