Клайв Къслър - Виксън 03

— Едва от снощи. Но нашето правителство знае за нея от месеци.

— Не е възможно.

— Щом така мислите. — Пит се обърна и тръгна към вратата. — Но пак ви повтарям: скочете зад борда на кораба, преди представлението да е излязло от контрол.

Лусана се поколеба, но само за миг.

— Почакайте!

Пит извърна глава през рамо.

— Съжалявам, но не разполагам с време.

— Моля ви, изслушайте ме — каза Лусана и пристъпи към него. — Ако правителството ви и медиите узнаят за присъствието ми тук, няма да имат никакъв избор, освен да недогледат истината и да ме посочат за виновен.

— Е, и?

— Разрешете ми да докажа невинността си в цялата тази работа, и ми кажете с какво мога да ви помогна.

Пит прочете искреността в очите на Лусана. Той извади стар автоматичен 45-калибров колт от колана си и го подаде на чернокожия мъж.

— Вземете това и прикривайте гърба ми. Нужни са ми и двете ръце, за да държа фенерчето и плана на кораба, по който да се ориентирам.

Лусана зяпна от изненада и се пресегна механично да вземе оръжието.

— Нима ми имате вяра с това в ръка?

— Разбира се — отвърна нехайно Пит. — Какво ще спечелите, ако застреляте един непознат в гърба? — Той направи знак на Лусана да го последва по коридора към предната част на кораба.

Оръдеен купол номер две оцеля след яростната атака на изстреляните в него ракети „Сатан“. Стоманената му броня бе получила осем вдлъбнатини, но никъде не беше пробита.

Фокс оглеждаше всичко това през изпочупените стъкла на прозорците на командния пункт. Като по чудо никоя част от тялото му не бе засегната. Намираше се зад една от малкото останали стоманени напречни прегради, когато сатаните безпогрешно се бяха прицелили в купол номер две. Той грабна микрофона.

— Шейба, говори капитанът. Чуваш ли ме?

Освен леки атмосферни смущения отговор нямаше.

— Шейба! — извика Фокс. — Обади се бе, човек! Докладвай за щетите.

Високоговорителят изпращя.

— Кап’тан Фокс?

Беше непознат глас.

— Да, тук капитанът. Къде е Шейба?

— Долу в склада, сър. Скрипецът се счупи и той отиде да го поправи.

— Кой сте вие?

— Обаси, кап’тане. Даниел Обаси. — Гласът звучеше младежки.

— Шейба ли ви нареди да го замествате?

— Да, сър — отвърна гордо Обаси.

— На колко си години, синко?

Последва остра кашлица.

— Извинете, капитане, от дима е. — Той се закашля отново. — На седемнайсет.

Боже господи! — възкликна мислено Фокс. Де Ваал трябваше да му прати опитни мъже, а не хлапаци, чиито имена и лица още не бе виждал на дневна светлина. Командваше екипаж, който му бе напълно непознат. Седемнайсетгодишен младеж! Призля му от разкритието. Нима си струваше? Божичко, не плащаше ли твърде скъпо за личното си отмъщение?

Фокс пропъди тези мисли и попита:

— Можеш ли да управляваш оръдията?

— Мисля, че да. И трите тук са заредени и в готовност. Но момчетата не изглеждат добре. Май получиха мозъчно сътресение, на повечето ушите им кървят.

— Къде се намираш в момента, Обаси?

— В офицерския пункт на купола, сър. Тук е адски горещо, не съм сигурен, че момчетата ще издържат още дълго. Някои от тях още не са се свестили, един-двама може и да са мъртви. Не съм напълно сигурен, но предполагам, че мъртвите са тия, на които тече кръв и от устата им.

Фокс стисна дръжката на микрофона, по лицето му се изписа нерешителност. Прииска му се, когато корабът потеглеше, а в това той не се съмняваше, да е застанал на капитанския мостик като последния капитан на линеен кораб, загинал на поста си. Мълчанието по радиотелефона стана потискащо. Завесата се беше повдигнала малко и Фокс бе зърнал ужасяващия размер на действията си.

— Слизам долу.

— Капакът на люка за външната палуба се е заклещил и не може да се отвори, сър. Трябва да минете през складовете за боеприпаси.

— Благодаря, Обаси. Чакай ме.

Фокс свали старата си военноморска фуражка, избърса потта от челото си, после огледа реката през счупените стъкла. Студената мъгла, която се издигаше покрай плитчините, му напомни за шотландските езера точно в утро като това. Шотландия! Като че ли от хиляда години не беше виждал Абърдийн.

Той сложи фуражката си, нагласи я както трябва и заговори отново в микрофона:

— „Ангъс-две“, обадете се, моля.

— Слушам, „Ангъс-едно“.

— Далекобойност?

— С осемдесет метра по-къса, но пак става. Просто компенсирай с ъгъла на възвишение на оръдието и си право в целта.

— Работата ви приключи, „Ангъс-две“. Пазете се.