Клайв Къслър - Виксън 03

— Вече е късно. Доколкото виждам, контетата в светлокафяви униформи ще ме отведат всеки момент. Сбогом, приятел! Беше тежък ден.

Фокс загледа микрофона и му се прииска да изрече няколко думи на благодарност на мъжа, когото никога не бе виждал, да му се извини, че беше застрашил живота му, макар и на добра цена. Който и да беше „Ангъс-две“, щеше да мине много време, преди да изхарчи парите си, вложени в чужда банка от Южноафриканското Министерство на отбраната.

— Автомобил за почистване на улиците! — изсумтя Хигинс. — Наблюдателят на Фокс е шофирал проклетия автомобил за почистване на улиците! Сега полицията ще го спипа.

— Това обяснява как се е промъкнал през полицейските барикади, без да събуди подозрение — каза Марч.

Президентът като че ли не ги чуваше. Вниманието му беше насочено към „Айова“. Ясно виждаше как малките фигури в черни водолазни костюми притичват от прикритие зад прикритие и спират само колкото да изстрелят по няколко куршума, преди да продължат да настъпват към картечния огън, който намаляваше броя им. Президентът преброи десет „тюлена“, пръснати в неподвижно състояние по палубите.

— Не можем ли да направим нещо, за да помогнем на ония момчета там?

Хигинс разпери ръце в знак на безпомощност.

— Ако открием огън от брега, може да простреляме повече „тюлени“, отколкото да спасим. Опасявам се, че за момента нищо не можем да направим.

— Защо не изпратим ударните групи от морската пехота?

— Техните хеликоптери ще се превърнат в неподвижни мишени, след като веднъж кацнат на кърмовата палуба на „Айова“. Във всеки от тях са натоварени по петдесет части. Ще настане масово клане. Нищо няма да постигнем с това.

— Подкрепям генерала — намеси се Кемпър. — Сатаните ни предоставиха време за малко отдих. Оръдейният купол номер две е изваден от строя, така че можем да си позволим да дадем възможност на „тюлените“ да разчистят палубите от терористите.

Президентът се облегна назад и огледа един по един насядалите около него мъже.

— Значи да чакаме, така ли да ви разбирам? Да чакаме и да гледаме на този цветен телевизионен екран как хората ни загиват пред очите ни?

— Да, сър — отвърна Хигинс. — Ще чакаме.

Следвайки плана на кораба, Пит водеше безпогрешно Лусана през лабиринт от тъмни коридори и пътеки, покрай усойни празни каюти и най-накрая стигна до една врата в напречна преграда. Тогава той смачка плана на топка и го хвърли на пода. Лусана се спря послушно и зачака някакво обяснение.

— Къде се намираме? — попита той.

— Пред сектора на погребите — отвърна Пит, после натисна с цялата си тежест вратата, която изскърца и се отвори три четвърти. Пит надникна в слабо осветено помещение и се ослуша. И той, и Лусана чуха мъже да подвикват сред металически трясък на тежка машинария, подрънкване на вериги и бръмчене на електромотори. Звуците като че ли идваха някъде отгоре. Пит предпазливо прекрачи прага.

Високи бронебойни снаряди бяха грижливо поставени на основите си около тръба на подемник; конусовидните им глави проблясваха застрашително на слабата жълтеникава светлина от две крушки. Пит заобиколи снарядите и погледна нагоре.

На горната палуба двама чернокожи се бяха облегнали на достъпите до тръбата на подемника, блъскаха с чукове и ругаеха съоръжението. Взривовете, които бяха разтърсили кораба, бяха повредили механизмите му. Пит се отдръпна от отвора и започна да оглежда снарядите. Те бяха общо трийсет и един на брой, като само един от тях имаше заоблена глава.

Втората бойна глава с „БС“ я нямаше.

Пит извади комплект инструменти, втъкнат в колана му, и подаде фенерчето си на Лусана.

— Дръж това, за да ми светиш.

— Какво ще правите?

— Ще обезвредя един снаряд.

— Ако бъда разкъсан на парчета, мога ли да знам защо?

— Не! — отвърна рязко Пит.

Той се наведе и направи знак на Лусана да приближи светлинния лъч. Ръцете му обгърнаха внимателно главата на снаряда като разбивач, въртящ секретния заключващ механизъм на огнеупорна каса. Напипвайки застопоряващите винтове, той внимателно ги отвъртя с отвертка. Резбите им бяха клеясали с годините и се опъваха на всяко негово усилие. Дано да успея навреме, помисли си Пит; трябваше му време, преди оръдейната прислуга да поправи подемника и да се върне в погреба.

Изведнъж най-неочаквано последният винт се отскубна и носовата част се размърда в ръцете му. Съвсем нежно, сякаш държеше спящо бебе, той я остави настрана и надникна във вътрешността на бойната глава.