Клайв Къслър - Виксън 03

Преди още ефектът от взривната вълна да беше отминал, капитан втори ранг Кибъл пое щурвала и започна да го извива рязко наляво и надясно, изтегляйки катера в остро S-образно движение. Защитната преграда срещу вятъра се откърти и падна. За част от секундата той си помисли, че е нападнат от рояк оси. Чуваше жуженето им, докато прелитаха покрай лицето и косата му. Едва когато дясната му ръка бе отхвърлена от щурвала и той видя равномерно разположените червенеещи дупки по ръкава на куртката, разбра какво става.

— Наредете на всички от групата ви да скочат зад борда! — извика той на Фъргъс. — Негодниците ни обстрелват!

Не беше нужно да повтаря заповедта си. Фъргъс мигом пропълзя по палубата, като подаваше команди, а в някои случаи и сам избутваше хората си в съмнително безопасната река. Като по чудо Кибъл беше единственият ранен. Той стоеше сам на мостика, без никакво прикритие, пред погледите на стрелците на „Айова“.

Кибъл доближи катера до корпуса на „Айова“ дотолкова, че фендерите се удариха във високата стена от стомана и се откъснаха. Беше разумен ход от негова страна — стрелците горе не можеха да свалят мерниците си достатъчно ниско, че да улучат от катера нещо повече от мачтата на радиолокатора. Тогава Кибъл потегли в открити води, а куршумите цопваха на петнайсет метра вдясно от него, което свидетелстваше за неточния прицел на слисаните му неприятели. Разстоянието между двата плавателни съда все повече се увеличаваше. Той хвърли бегъл поглед назад и с облекчение видя, че Фокс и хората му ги нямаше.

Кибъл беше подсигурил намесата на „тюлените“. Сега беше техният ред. Той с благодарност предаде щурвала на първия си офицер и намръщен загледа как един главен старшина отвори аптечката за първа помощ и започна да срязва подгизналия от кръв ръкав на куртката му.

— Копеле такова! — процеди Кибъл.

— Извинете сър, но ще трябва да стискате зъби и да издържите.

— Лесно ти е да го кажеш — изсумтя Кибъл. — Нали не си се бръкнал с две стотачки за куртка!

Тичайки за спорт по пешеходната алея на моста Арлингтън мемориал, Доналд Фиск, инспектор в управление „Митници“, издишваше облачета пара в студения градски въздух.

Заобикаляше паметника на Линкълн, за да поеме по обратния път, когато чу странен звук, който го накара да спре на място. Засилващият се шум му напомни пухтене на препускащ товарен влак. После шумът се превърна в пронизително свистене и в следващия миг в средата на 23-та улица се появи огромен кратер, последван от силен грохот и дъжд от кал и асфалт.

Както стоеше неподвижно след взрива, Фиск с почуда установи, че няма и драскотина по себе си. Снарядът беше прелетял над главата му и бе улучил улицата под ъгъл, пръсвайки разрушителната си сила на територията пред себе си.

На стотина метра встрани предното стъкло на движещия се лекотоварен автомобил стана на сол. Шофьорът успя да спре камиона и да слезе; лицето му беше нарязано като салам. Зашеметен, той протегна ръце напред и закрещя с пълно гърло:

— Помощ! Не мога да виждам! Моля ви, някой да ми помогне!

Фиск се съвзе от първоначалния шок и се затича към ранения шофьор. Беше ранно утро и улиците щяха да се изпълнят с автомобили и хора едва след час. Той се зачуди откъде да се обади и в полицията, и за линейка. Единственото превозно средство, което видя, беше автомобил за почистване на улиците, който лениво пъплеше по Индипендънс авеню, сякаш нищо не се бе случило.

— „Ангъс-две“ — разнесе се гласът на Фокс. — Докладвай за резултата от стрелбата.

— Приятел, ти направо изкърти улицата.

— Сведи забележките си до минимум — смъмри го раздразнен Фокс. — Несъмнено си подал съвсем точни данни.

— И още как, великане. Твоят прицел е със седемдесет метра по-къс и сто и осемдесет метра наляво.

— Чухте ли, господин Шейба?

— Коригирам, капитане.

— Следвайте указанията, господин Шейба.

— Слушам, сър!

Под хиляда и седемстотин тонния стоманен оръдеен купол неколцина от чернокожата южноафриканска оръдейна прислуга се потяха и зареждаха зейналите гърла на оръдията, подвикваха и ругаеха в унисон с дрънкащата подемна машинария. Пет палуби под тях, останалите изпращаха нагоре снарядите и копринените чували, съдържащи барут. Първият бронебоен снаряд, с конусовиден край и тежащ хиляда и двеста килограма, бе напъхан в задната част на цевта на оръдието с шомпол, а след него и двеста и седемдесет килограма барут. После при команда огромното оръдие избълва разрушителната си мощ и отскочи метър и двайсет назад в стоманеното си леговище.