Клайв Къслър - Изхвърлени в морето

— Кои сте вие? — попита Мин Корио спокойно.

— Казвам се Сал Касио, частен следовател.

— А другият?

Пит излезе от сумрака и застана под светлината на лампите над леглото.

— Предполагам, че ме познавате.

В гласа й се долови лека изненада, но нищо повече.

— Господин Дърк Пит.

— Да.

— Защо сте дошли?

— Вие сте един гаден търтей, който изсмуква живота от несметен брой невинни хора, за да укрепва порочната си империя. Вие сте отговорна за смъртта на моя близка приятелка, както и за смъртта на дъщерята на Сал. Опитахте се да убиете и мен и ме питате защо съм тук.

— Грешите, господин Пит. Не съм извършила никакви такива престъпления. Ръцете ми са чисти.

— Игра на думи. Вие живеете в своя музей на азиатски артефакти, скрита от външния свят, а внукът ви върши мръсната работа вместо вас.

— Казвате, че аз съм причината за смъртта на ваша приятелка?

— Тя умря от нервнопаралитичното вещество, което вие сте откраднали от правителството и сте го оставили в „Пайлъттаун“.

— Съжалявам за загубата ви — каза любезно тя; в учтивия й и съчувствен тон нямаше и следа от ирония. — А вие, господин Касио, защо смятате, че аз съм виновна за смъртта на дъщеря ви?

— Тя е била убита заедно с целия екипаж на същия този кораб, само че тогава той се е наричал „Сан Марино“.

— Да, спомням си — рече Мин Корио, изоставяйки всякакви преструвки. — Момичето с откраднатите пари.

Пит гледаше лицето на старицата и го изучаваше. Сините очи бяха ясни и блестящи, кожата на лицето — гладка, с едва забележими бръчки от възрастта. Наистина трябва да е била красива навремето. Ала под външния блясък Пит забеляза грозота — замръзнала помийна яма. Вътрешно тя бе изтъкана от престъпна злоба, която го изпълни с презрение.

— Предполагам, че след като сте унищожили толкова много хора — каза той, — вече сте добили имунитет към човешкото страдание. Загадката е как сте минала безнаказано през всичките тези години.

— Дошли сте да ме арестувате ли? — попита тя.

— Не — отвърна твърдо Касио. — Да ви убием.

Пронизителните очи блеснаха за миг.

— Хората от охраната ми ще влязат всеки момент.

— Вече отстранихме две от тях — онази в приемната и другата, пред вратата ви в коридора. Колкото до останалите… — Касио замълча и посочи с пръст телевизионна камера, поставена над леглото й. — … препрограмирах лентите. Охраната ви пред мониторите наблюдава в момента онова, което се е случило в спалнята ви в една от вечерите преди седмица.

— Внукът ми ще ви открие и мъчението ви няма да свърши бързо.

— Ли Тонг е мъртъв — уведоми я Пит, изричайки с наслада всяка сричка.

Лицето й се промени. Сега кръвта му се отдръпна и то стана бледожълто. Но не от шок или мъка, помисли си Пит. Тя чакаше, чакаше нещо. После искрицата на надеждата угасна също тъй бързо, както се бе появила.

— Не ви вярвам — рече тя накрая.

— Той потъна заедно с лабораторията в шлепа, след като го прострелях.

Касио заобиколи леглото и застана отстрани.

— Налага се да дойдете с нас.

— Мога ли да попитам къде ще ме водите? — Гласът й бе все още тих и благ; погледът в сините й очи остана твърд.

Двамата мъже не забелязаха, че ръката й под завивките помръдна.

Пит така и не намери обяснение за инстинктивното си движение, което спаси живота му. Може би се дължеше на внезапното проумяване, че телевизионната камера нямаше точната форма на камера. Може би се дължеше на впечатлението за пълната липса на страх у Мин Корио или че напълно се владее, но в мига, в който светлинният лъч над леглото й светна, той се хвърли на пода.

Пит се търкулна на една страна и извади автоматичния пистолет от джоба на шубата си. С ъгълчето на окото си видя как лазерният лъч обходи стаята и с тънкото си като игла енергийно копие срязваше мебелите и пърлеше завесите и тапетите. Хванал оръжието с две ръце, той се прицели в електронния усилвател. На четвъртия изстрел лъчът угасна.

Касио продължаваше да стои прав до леглото. Той протегна ръка към Пит и в същия миг залитна и падна. Лазерният лъч бе срязал корема му тънко като с хирургически нож. Той се извъртя по гръб и отвори очи. Секунди го деляха от смъртта. Пит понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

Каленият възрастен следовател вдигна глава, от устните му излезе дрезгав шепот:

— Кодът… на асансьора е… четири-едно-едно-шест. — После очите му застинаха безвзорни и дишането му спря.

Пит взе предавателя от джоба на Касио, стана и насочи пистолета си на двайсет сантиметра от сърцето на Мин Корио. Лицето й бе замръзнало в безстрашна усмивка. Тогава Пит свали оръжието си, отметна завивките й и безмълвно я пренесе от леглото в инвалидната й количка.