Клайв Къслър - Изхвърлени в морето

— Стоях настрана — отвърна Пит. — Не съм въоръжен.

Джордино му подаде револвера „Льо Мат“.

— Вземи го. Така и така за днес приключих.

Пит го погледна полуусмихнат.

— Извинявай, че ще те оставя, но трябва да проникна в шлепа.

Джордино отвори уста, за да му се изрепчи, но приятелят му бе изчезнал. Не бяха минали и десет секунди и Пит вече се провираше между отломките на носовата част на влекача. Но беше закъснял. От един люк се подадоха глава и рамене и последваха изстрели. Пит почувства как куршумите изсвистяха досами косата и бузата му. Той се свлече върху бордовия парапет и с главата надолу се прекатури във водата.

На кърмата екипажът на Бугейнвил продължаваше да се отбранява ожесточено, отказвайки упорито да се предаде, докато най-накрая сивите униформи надделяха. Виковете и гърмежите отслабнаха и замлъкнаха. Бойното знаме на конфедерацията бе закачено на пеленгаторната антена на влекача и битката приключи.

Самодейците войници от Шести луизиански полк се справиха добре. Колкото и да беше изненадващо, нито един не бе загинал в мелето. Имаше осемнайсет ранени, но само двама сериозно. Накуцвайки, Ларош се отдели от струпалите се край него ликуващи мъже и седна на пода на палубата до Джордино. Протегна му ръка и двамата ранени си стиснаха ръцете.

— Моите поздравления, майоре — рече Джордино. — Спечелихте преиграването, тъй да се каже.

— Ама хубавичко ги напердашихме, а?

Ли Тонг изпразни оръжието си във фигурата на носа на влекача, докато не я изгуби от поглед под водата. После се сниши до очи в люка и загледа бойното знаме на Конфедерацията, което се вееше от лекия ветрец над залива.

Той прие с известно безпристрастие неочакваното бедствие, което бе застигнало внимателно обмислената му операция. Част от екипажа му беше мъртъв, останалите бяха взети в плен, а корабът му за бягство бе разбит. Въпреки това нямаше да направи услуга на незнайните си противници, като се предаде. Беше твърдо решен да осъществи сделката на баба си с Моран и да се опита да избяга.

Той се спусна по страничната стълба на асансьорната шахта до вратата на отсека, в който се намираха изолационните пашкули.

Влезе и се вгледа през пластмасовия похлупак на първия пашкул в лежащото вътре тяло. Срещна погледа на Винс Марголин, чиито вдървени крайници не му позволяваха да помръдне, а упоеното му съзнание не схващаше нищо.

Ли Тонг се приближи до другия пашкул и погледна спокойното лице на спящата Лорън Смит. Тя беше силно упоена и в състояние на пълно безсъзнание. Смъртта й ще е напразна, помисли си той. Но тя е свидетел и не бива да я остави жива. Ли Тонг се наведе, отвори капака и погали косата й, загледан в полуотворените й очи.

Бе убивал безброй мъже, чиито лица се изтриваха от паметта му за по-малко от секунди. Но лицата на жените оставаха. Той си спомни за първата жена преди много години на един малък товарен параход, плаващ насред Тихия океан — смаяният й израз, докато хвърляше през борда окованото й във вериги голо тяло, все още го преследваше.

— Хубаво местенце си имате тук — долетя глас от вратата, — само че асансьорът ви не работи.

Ли Тонг се извърна рязко и зяпна към мъжа, от чиито мокри дрехи капеше вода, и който бе насочил рядък, старинен револвер в гърдите му.

— Вие?! — ахна той.

Лицето на Пит — уморено, изпито и тъмно от прокаралата брада — се озари от усмивка.

— Ли Тонг Бугейнвил. Каква случайна среща.

— Вие сте жив?!

— Изтъркана забележка.

— Вие сте отговорен за всичко — за побърканите мъже в стари униформи, за речния параход…

— Това беше най-доброто, което ми хрумна да организирам — отвърна Пит с извинителен тон.

Моментното пълно объркване на Ли Тонг премина и той бавно обви пръст около спусъка на карабината си, която висеше отпуснато в ръка, с цевта, насочена към застлания с килим под.

— Защо преследвате баба ми и мен, господин Пит? — попита той, за да печели време. — Защо сте се заели да унищожите Морски линии „Бугейнвил“?

— Все едно Хитлер да пита защо съюзническите държави нахлуват в Европа. Според мен вие сте отговорни за смъртта на моя близка.

— Коя?

— Няма значение — отвърна с безразличие Пит. — Не я познавате.

Ли Тонг вдигна цевта на карабината си и натисна спусъка.

Пит беше по-бърз, но Джордино бе изразходвал и последният пълнител и ударникът на револвера попадна в празен барабан. Той се стегна, очаквайки удара на куршума.

Но такъв не последва.