Клайв Къслър - Изхвърлени в морето

Изведнъж те чуха странно буботене — не беше звук на извънбордов мотор на малка лодка, а по-силен, като далечно бръмчене на самолетен двигател. Не беше възможно да се определи посоката му. Двамата се заслушаха — звукът се усилваше, преувеличен от гъстотата на водата. Идваше от повърхността и не ги засягаше, затова те задействаха отново въздушната помпа и продължиха работата си.

След по-малко от минута краят на всмукателната тръба удари на нещо твърдо. Мъжете бързо затвориха вентила за въздуха и възбудени избърсаха калта от ръцете си. След малко разбраха, че напипват някакъв предмет, но не дървен, а по-твърд, много по-твърд и покрит с ръжда.

За помощния екипаж на шлепа, намиращ се над потъналия кораб, времето като че ли се върна назад. Всички наблюдаваха като омагьосани как един старовремски хидроплан „Каталина“ извърши стремителен наклон от запад, продължи успоредно на реката и се плъзна по повърхността й с изяществото на тромава и опиянена гъска. Слънцето проблясваше върху зеленикавосинята боя, покриваща алуминиевия корпус, а буквите НЮМА ставаха все по-големи с рулирането на тежкия водосамолет към шлепа. Двигателите спряха, от странична врата излезе вторият пилот и хвърли котвено въже на един от мъжете на шлепа.

След него се появи жена и скочи леко на изтърканата дървена палуба. Имаше слаба и стройна фигура и беше облечена в дълга жълтеникавокафява риза, падаща върху стесняващи се надолу памучни зелени панталони и препасана ниско на ханша с тесен колан. Носеше ниски обувки, тип мокасини. Беше в средата на четирийсетте си години и висока около метър и седемдесет. Косата й имаше трепетликово златист цвят, а кожата й беше медночервен загар. Лицето й беше хубаво, с високи скули — лице на жена, което не се вместваше в никакъв калъп, освен в неин собствен.

Тя си проправи път сред лабиринта от въжета и спасителни съоръжения и спря, когато се озова заобиколена от множество мъжки погледи, изпълнени със съзерцание и възхищение. Тя вдигна слънчевите си очила над челото и ги огледа с виолетово-кафявите си очи.

— Кой от вас тук е Дърк Пит? — попита тя без предисловия.

Един набит мъж, по-нисък от нея, но с рамене два пъти по-широки от талията й, пристъпи напред и й посочи реката.

— Ще го намерите там долу.

Тя се обърна и проследи с поглед ръката му. Върху накъдрената водна повърхност се полюшваше оранжева шамандура, чието въже се спускаше косо в мръсните зелени дълбочини. На десетина метра зад нея се виждаха издигащите се към повърхността мехурчета, изпускани от водолазите.

— След колко време ще излезе?

— След около пет минути.

— Така — отвърна жената и се замисли за миг, после попита: — А Албърт Джордино с него ли е?

— Той е пред вас и с него разговаряте.

Разчорлената от вятъра черна, къдрава коса на Джордино бе в пълно съответствие на опърпания му вид — мръсни гуменки, разръфани джинси и скъсана тенис фланелка. Той не се вместваше по никакъв начин в представите й за един заместник-директор по специалните проекти на НЮМА.

Жената изглеждаше повече развеселена, отколкото изненадана.

— Казвам се Джули Мендоса, от Комитета за опазване на околната среда. Трябва спешно да разговарям с вас двамата, но нека да изчакаме и господин Пит.

— Както ви е удобно — сви рамене Джордино, после разтегли устни в дружелюбна усмивка. — Ние не сме се запасили тук с кой знае какво, за да се чувства човек охолно, но поне студена бира имаме.

— С удоволствие ще изпия една, благодаря.

Джордино извади от кофа с лед кутия „Курс“ и й я подаде.

— Какво прави представител… ъ-ъ… представителка на еко комитет в хидроплан на НЮМА?

— Изискване на адмирал Сандекър.

Мендоса не поясни нищо повече и Джордино си замълча.

— Какъв е този проект? — попита Мендоса.

— „Къмбърланд“.

— Кораб от времето на Гражданската война, нали?

— Да, с огромно историческо значение. Това е фрегата на Съюзените щати, потопена през 1862 година от конфедеративния броненосец „Меримак“, известен в Юга и като „Вирджиния“.

— Доколкото си спомням, тя е потънала, преди „Меримак“ да е обстрелвал „Монитор“, считан оттогава за първият кораб потопен от броненосец.

— Добре сте запозната с историята — отбеляза възхитен Джордино.

— И НЮМА ще я извади, така ли?

Джордино поклати глава.

— Това е доста скъпо. Нас ни интересува само таранът.

— Таранът ли?

— Било е жестока битка — поясни Джордино. — Екипажът на „Къмбърланд“ се сражавал, докато водата започнала да влиза в тялото на оръдията им, но въпреки това изстрелите им се сипели върху каземата на конфедеративния кораб като изхвърляни от количка топки за голф. Накрая „Меримак“ блъснал с тарана си „Къмбърланд“ и го изпратил на дъното, а той до последно развявал флаг. Но докато „Меримак“ се оттеглял назад клинообразният му таран се заклещил във фрегатата и се счупил. Та тъкмо този таран търсим сега.