Клайв Къслър: Изхвърлени в морето

Фосет имаше усет към личните качества на мъжете, които работеха в пряка близост до президента. Веднага разбра, че е преминал границата с Лукас и тъй като беше достатъчно мъдър, прекрати войната. Знаеше, че Лукас е отдаден на работата си и безусловно лоялен към мъжа в Овалния кабинет. Но двамата в никакъв случай не можеха да бъдат близки приятели — може би добри колеги, сдържани, но винаги нащрек един с друг. Тъй като не бяха съперници за власт, никога нямаше да станат врагове.

— Недей да се разстройваш, Оскар. Аз приемам укори. Ще уведомя президента за твоята загриженост. Съмнявам се обаче, че той ще промени решението си.

Лукас въздъхна.

— Ще направим всичко възможно, за да се справим с времето, с което разполагаме. Но на него трябва да му се втълпи, че е длъжен да съдейства на хората от охраната.

— Какво да ти кажа? Знаеш по-добре от мен, че всички политици си мислят, че са безсмъртни. За тях властта е по-силна от половия нагон — тя е нещо като наркотично упоение и алкохолна мъгла, сбрани заедно. Нищо не възбужда или не възпламенява егото им така, както тълпа от хора, които ги приветстват и се блъскат да се ръкуват с тях. Затова всички са уязвими спрямо убиец, застанал на подходящо място в подходящ момент.

— На мен ли ми го казваш — рече Лукас. — Грижил съм се за четирима президента.

— И нито един не си загубил — допълни Фосет.

— За малко да изпусна на два пъти Форд и веднъж Рейгън.

— Не можеш да предвидиш с точност схемата им на поведение.

— Възможно е. Но след всичките тези години препитание чрез охраняване човек развива силно предчувствие. Затова съм притеснен за тази разходка по реката.

Фосет се стегна.

— Мислиш, че някой се готви да го убие ли?

— Някой винаги е готов да го убие. На ден ние разследваме по двайсет вероятни откачалки и поддържаме действащ списък на две хиляди души, които считаме за опасни или способни да извършат убийство.

Фосет сложи ръка на рамото на Лукас.

— Не се безпокой, Оскар. За разходката в петък пресата няма да узнае до последния момент. Твърдо ти го обещавам.

— Ще ти бъда признателен, Дан.

— Освен това, какво може да се случи по Потомак?

— Може би нищо, може би най-неочакваното — отвърна Лукас със странно равнодушие в гласа. — Именно най-неочакваното предизвиква у мен кошмари.

Меган Блеър, секретарката на президента, забеляза, че Дан Фосет стои на вратата на стаята й и му кимна над пишещата машина.

— Здравей, Дан. Не те видях веднага.

— Как е шефът тази сутрин? — попита той както винаги, опипвайки почвата, преди да влезе в Овалния кабинет.

— Изморен — отвърна секретарката. — Снощният прием в чест на филмовата индустрия продължи до един след полунощ.

Меган беше хубава жена в началото на четирийсетте си години, с типичната си за малкия град ведра дружелюбност. Носеше черната си коса късо подстригана и имаше възслаба фигура. Беше огън човек, който обичаше работата и шефа си повече от всичко. Идваше рано, тръгваше си късно и работеше и през почивните дни. Неомъжена, с две краткотрайни интимни връзки зад гърба си, тя явно се наслаждаваше на независимия си самостоятелен живот. Фосет винаги й се чудеше как успява едновременно да води разговор и да пише на машината.

— Ще действам внимателно и ще сведа срещите му до минимум, за да е по-спокоен.

— Много е късно. При него е вече адмирал Сандекър.

— Кой?

— Адмирал Сандекър. Директорът на НЮМА — Националната агенция за подводно и морско корабоплаване.

По лицето на Фосет се изписа досада. Той приемаше сериозно ролята си на пазител на времето на президента и мразеше да се нахлува в територията му. Всякакво проникване в защитния му обръч заплашваше основите на властта му. Дявол го взел, как тъй се е промъкнал Сандекър през главата му, запита се той.

Меган прочете мислите му.

— Президентът повика адмирала — поясни тя. — Мисля, че очаква и теб на срещата.

Омиротворен до известна степен, Фосет кимна и влезе в Овалния кабинет. Президентът се бе разположил на дивана и преглеждаше някакви листове хартия, пръснати по широката масичка за кафе. Срещу него седеше нисък, слаб мъж с рижа коса и брадичка а ла Вандайк.

Президентът вдигна поглед.

— Дан, добре че дойде. Познаваш ли адмирал Сандекър?

— Да.

Сандекър стана и се ръкува с него. Ръкостискането на адмирала беше твърдо и кратко. Той кимна безмълвно към Фосет. Това не беше проява на грубост от страна на Сандекър. Той създаваше впечатление на човек, готов да съдейства, но затворен в непристъпна, здрава черупка и не се кланяше никому. Във Вашингтон не го обичаха и му завиждаха, но иначе го уважаваха защото той никога не вземаше страна и винаги осигуряваше всичко, което искаха от него.