Клайв Къслър - Циклопи

Образите се получаваха от усъвършенствани уреди на руски космически кораб, обикалящ луната. Подобни на огледала радиолокационни антени отразяваха лунната повърхност в призма, която разлагаше в спектър дължините на вълните. Те от своя страна преобразуваха в цифрови кодове 263 различни нюанси на сивото, като черното започваше от 263 и свършваше до бяло на нулата. После компютърът в космическия кораб ги превръщаше в капитонирана картина от елементи, записана на лента с висока плътност. След като данните се върнеха от обикалящия космически кораб, те се разпечатваха от лазер в черно-бяло върху негатив и се филтрираха със сини, червени и зелени дължини на вълните. Оттам те биваха компютърно подсилени в цветове върху два дълги листа фотографска хартия, които се застъпваха, за да бъдат разчетени от стереоскопа.

Риков вдигна очилата си над челото и разтърка кървясалите си очи. Погледна часовника си — беше 11:57 вечерта. Вече девет денонощия, с кратки прекъсвания за лека дрямка, той анализираше върховете на хълмовете и долините на лунната повърхност. Свали отново очилата си и прекара пръсти през гъстата си, мазна коса — смътно му мина през ума, че не се е къпал и преобличал, откакто започна изпълнението на проекта.

Надви изтощението си и с чувство за дълг се върна към работата си — предстоеше му да изследва малка площ върху далечната страна на луната, която имаше вулканичен произход. Едва се извъртяха пет сантиметра от филмовата лента, и тя най-загадъчно свърши. Никой от началниците му не го уведоми за причината, затова той реши, че се дължи на неизправност в механизма за сканиране.

През силна лупа повърхността се виждаше груба и набръчкана като пъпчасала кожа, а цветът й изглеждаше повече кафеникав като жълъд, отколкото сив. Непрестанното й бомбардиране от метеорити векове наред беше дълбало кратер върху кратер, бразда върху бразда.

Риков насмалко да изпусне неестествената гледка — погледът му я улови, но изтощеното му съзнание пропусна да чуе сигнала. Със забавени от умора движения той върна изображението и увеличи с още една степен ръба на стръмно било, което се издигаше от подножието на малък кратер. На силен фокус се появиха три мънички обекта.

Онова, което видя, беше невероятно. Риков се отдръпна от стереоскопа и пое дълбоко въздух, опитвайки се да прочисти мъглата, обгръщаща съзнанието му. После пак погледна.

И трите обекта си стояха там, само че единият се оказа скала, а другите два — човешки фигури.

Риков се вцепени от гледката. После дойде шокът; ръцете му се разтрепериха, стомахът му се сви на топка. Той отиде до бюрото и отвори малък бележник, който съдържаше телефонните номера на съветския военен космически команден център. Два пъти сбърка, преди да набере правилния номер.

Неясен, пиянски глас попита:

— Какво има?

— Генерал Максим Есенин?

— Да, кой се обажда?

— Не ме познавате. Казвам се Анастас Риков. Работя като геофизик по космическия лунен проект.

Командирът на съветските военни космически мисии не си направи труда да потисне раздразнението си.

— Защо, по дяволите, ме безпокоите в този късен час?

Риков напълно съзнаваше, че бе престъпил границите на приличието, но не се смути.

— Докато анализирах снимките, направени от „Селенос 4“, се натъкнах на нещо, което не е за вярване. Реших, че трябва да уведомя първо вас.

— Да не би да сте пиян, Риков?

— Не, генерале. Уморен съм, но напълно трезвен.

— Трябва да сте пълен глупак, ако не знаете, че си навличате големи неприятности, задето действате през главите на преките ви началници.

— Случаят е особено важен, за да го споделям с някого под вашето ниво.

— Я си поспете сега и на сутринта няма да вършите необмислени неща — каза Есенин. — Ще ви направя услуга и ще забравя за случилото се. Лека нощ!

— Почакайте! — настоя Риков, подминавайки предупреждението. — Ако вие не обърнете внимание на обаждането ми, няма да имам друг избор, освен да уведомя за разкритието си Владимир Полевой.

Думите на Риков бяха посрещнати с ледено мълчание. Най-накрая Есенин заговори:

— Защо сте толкова сигурен, че началникът на държавната сигурност ще се вслуша в бръщолевенията на луд човек?

— Когато провери досието ми, ще се увери, че съм уважаван член на партията и учен, който няма нищо общо с лудостта.

— Нима? — възкликна Есенин; раздразнението му бе изместено от любопитството. — Добре, ще ви изслушам. Какво толкова жизненоважно за интересите на Матушка Русия е станало, та да не може да мине по каналния ред?