Клайв Къслър - Циклопи

— Вече е късно, затвориха бара. Май искат да ставаме, за да могат хората да почистят и да се прибират по домовете.

Лицето на О’Мийра посърна.

— Има едно хубаво нещо в примитивния начин на живот — никакво работно време, никакъв полицейски час. — Той допи последната глътка в чашата си. — Е, какви са ти плановете?

— Не са сложни — усмихна се Пит. — Просто ще намеря „Циклопи“.

Президентът беше от ранобудните хора; ставаше в шест сутринта, правеше трийсетминутна гимнастика, после си взимаше душ и хапваше нещо леко за закуска. Навремето, като младоженец, се измъкваше предпазливо от леглото и безшумно се обличаше, докато жена му още спеше. Тя беше „нощна птица“ и той не искаше да я насилва да става преди 7:30.

Сега облече спортен екип и отиде в дневната стая, за да извади от един шкаф малко кожено куфарче. След като целуна нежно жена си по бузата, слезе по черното стълбище в гимнастическия салон, намиращ се под западната тераса на Белия дом.

В просторната зала, оборудвана с най-различни гимнастически уреди, нямаше никой, освен един набит мъж, който лежеше по гръб върху една пейка и вдигаше щанги. С всяко повдигане изпъшкваше тежко, като жена по време на раждане. Пот се стичаше по кръглата му глава с гъста, ниско подстригана коса с цвят на слонова кост. Коремът му беше огромен и космат, ръцете и краката му изглеждаха като същински кютуци. Спокойно можеше да мине за застаряващ цирков борец.

— Добро утро, Айра — поздрави го президентът. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Дебелият мъж остави щангата върху чифт куки над главата му, стана от пейката и стисна ръката на президента.

— Драго ми е да те видя, Винс.

Президентът се усмихна. Никакъв поклон, никакво раболепничене, никакво обръщение „господин президент“, все същият си беше този Айра Хейгън, рече си наум той, непреклонен и решителен.

Твърдоглавият някогашен таен агент не отстъпваше пред никого.

— Надявам се, не възразяваш, че се срещаме тук.

Хейгън се разсмя и гръмкият му, дрезгав смях отекна в стените на гимнастическия салон.

— Получавал съм инструкции и на по-кофти места.

— Как върви ресторантският ти бизнес?

— Печелим добре, откакто сменихме континенталната кухня с американска. Цените на ястията живи ни изядоха. Двайсетте вида ордьоври със скъпи сосове и подправки ни излизаха доста соленичко. Затова се ограничихме само с пет вида специалитети, които не се предлагат в скъпите ресторанти — шунка, пилешко, печена риба в гювече, задушено и месно руло.

— Звучи чудесно — отбеляза президентът. — От дете не съм се натъквал на вкусно месно руло.

— Клиентите ни харесват заведението, особено откакто подобрихме обслужването и създадохме интимна обстановка. Сервитьорите ни са облечени със смокинги, на масите ни има свещници, стилни прибори, а храната се поднася по европейски маниер. И най-хубавото е, че хората приключват по-бързо с вечерята и така по-често се освобождават маси.

— И приключваш без загуба от храната, а печелиш от твърдия алкохол и виното, нали?

Хейгън пак се разсмя.

— Я стига, Винс. Аз да не би да се интересувам какво пишат вестниците за теб. Когато станеш „някогашен“ политик, обади ми се и двамата ще открием верига от евтини ресторантчета.

— Липсват ли ти криминалните разследвания, Айра?

— Понякога.

— Ти беше най-добрият таен оперативен работник, с който е разполагало някога Министерството на правосъдието — отбеляза президентът и добави: — Докато не почина Марта.

— Събирането на доказателства за правителството като че ли вече няма значение за мен. Освен това трябваше да се грижа за трите си дъщери, а подобна работа изискваше да отсъствам със седмици от къщи.

— Как са дъщерите ти?

— Много добре. Както вече знаеш и трите ти племеннички се омъжиха щастливо и ме дариха с общо пет внука.

— Жалко, че Марта не доживя да ги види. От четирите ми сестри и двамата ми братя, тя беше любимката ми.

— Предполагам, не ме накара да долетя със самолет на Военновъздушните сили от Денвър, за да си говорим за старото време — смени темата Хейгън. — Как вървят нещата тук?

— Загубил ли си тренинга си?

— А ти забравил ли си да караш велосипед?

Сега президентът на свой ред се разсмя.

— Що за глупав въпрос ти зададох…

— Рефлексите ми са поотслабнали малко, но сивото вещество продължава да щрака сто процента.

Президентът му подаде коженото куфарче.

— Ориентирай се в това тук, докато аз навъртя няколко километра.