Клайв Къслър - Циклопи

— Мога ли да се запознат с доклада на съдебния лекар?

Президентът зачуден заклати глава.

— Ти май никога не оставяш да ти се изплъзне някоя измама, а, Айра?

— Повече от ясно е, че такава има.

— Ще се погрижа да ти осигуря копие.

— И на лабораторните резултати от „Уолтър Рийд“.

— И на тях също.

Хейгън прибра папките в куфарчето, но задържа снимката от голф игрището. Може би за четвърти път изучи отново заснетите лица.

— Вероятно допускаш, че Реймънд Лебарон може и изобщо да не бъде намерен.

— Взех предвид и тази вероятност.

— Девет малки индианчета. А после, осем… не, да кажем седем.

— Седем?

Хейгън вдигна снимката пред очите на президента.

— Не си ли го разпознал?

— Откровено казано, не. Макар да ми каза, че сме се познавали отпреди много години.

— Спомни си бейзболния ни отбор в гимназията. Ти играеше на първа база. Аз бях ляв филдер, а Ленард Хъдсън — кетчер.

— Хъдсън?! — изуми се президентът. — Въпросният Джо е Лио Хъдсън?! Но Лио беше дебелак. Тежеше най-малко деветдесет кила.

— Но после стана атлет. Свали трийсет килограма и спортуваше маратон. Ти никога не си бил носталгично настроен към старата тайфа. Аз обаче поддържам връзки с някои от тях. Не помниш ли, Лио беше мозъкът на училището. Печелеше всякакви награди за научни разработки. После завърши с отличие Станфордския университет и стана директор на Националната физическа лаборатория „Харви Патъндън“ в Орегон. Изобрети и въведе ракетните и космически системи, преди още някой да работеше в тази област.

— Доведи ми го, Айра. Хъдсън е ключът към останалите.

— Ще ми трябва лопата.

— Искаш да кажеш, че е погребан?

— Мъртъв и погребан.

— Кога е станало?

— През 1965 година. При самолетна катастрофа над река Колумбия.

— Тогава кой е Джо?

— Ленард Хъдсън.

— Но нали казваш…

— Трупът му изобщо не бе намерен. Много удобно, нали?

— Значи е фалшифицирал смъртта си — каза бавно президентът. — Кучият му син е фалшифицирал смъртта си, за да осъществи подмолно проекта „Колония Джърси“.

— Блестящо хрумване, като се размислиш. Пред никого не отговаря. По никакъв начин не може да бъде свързан с тайната програма. В състояние е да се преправя на всеки, който може да му е от полза. Един несъществуващ човек има възможност да върши къде-къде повече неща от всеки среден данъкоплатец, чието име, рождена дата и лоши навици се съхраняват в хиляди компютри.

Настана мълчание. След малко се чу суровият глас на президента:

— Намери го, Айра. Намери и ми доведи Ленард Хъдсън, преди адът да се е взривил.

Държавният секретар Дъглас Оутс дочете трийсетата, последна страница на писмото и вдигна поглед над очилата за четене. Той щателно бе изучил строежа на всяко изречение, като се опитваше да чете и между редовете.

— Според мен е гениално — каза той на заместника си Виктор Уайкоф.

— Нашите експерти са на същото мнение по въпроса — отбеляза Уайкоф. — Семантиката, несвързаната мисъл, непоследователните изречения — всичко това се вмества в обичайната характеристика.

— Не може да се отрече, че звучи като реч на Фидел — вметна Оутс. — Безпокои ме обаче тонът на писмото. Човек остава с впечатлението, че е умолителен.

— Не мисля така. По-скоро той се опитва да изтъкне изключителна секретност с огромна доза спешност.

— Обстоятелствата на предложението му са изумителни.

— Моите хора изучиха писмото от всички страни — каза Уайкоф. — Кастро няма да спечели нищо от такава измама.

— Казваш, че не се е спрял пред нищо, за да се добере до този документ.

Уайкоф кимна.

— Колкото и налудничаво да звучи, но нашите двама куриери, които са го доставили в разузнавателния ни отдел в Маями, казват, че са се промъкнали от Куба в Съединените щати с дирижабъл.

Голите планини и тъмните хребети на лунните кратери изведнъж изникнаха пред погледа на Анастас Риков, който се бе вторачил в двойните лещи на стереоскопа. Под нивото на очите на съветския геофизик самотният лунен пейзаж се разстилаше в три измерения и ярки цветове. Наблюдавани от височина петдесет и четири километра, детайлите се открояваха поразително ясно. Не беше трудно да се видят дори отделни камъчета с размери не повече от два сантиметра.

Риков наведе лице и започна да изучава фотомонтажа, който бавно се развиваше под стереоскопа поставен върху две широки макари. Процесът наподобяваше на действията на режисьор, преглеждащ филмова лента, само че този беше по-удобен. Ръката на Риков лежеше върху малък команден блок, който можеше да спре макарите и да увеличи изображението на изучавания от него район.