Клайв Къслър - Циклопи

Риков заговори много бавно:

— Имам доказателство, че на луната има хора.

Четирийсет и пет минути по-късно генерал Есенин влезе във фотолабораторията на геофизическия космически център. Беше огромен на ръст, набит, с червендалесто лице и с измачкана униформа, която блестеше от нашивки. Имаше сива коса и очи, които гледаха твърдо и неумолимо. Вървеше спокойно, с издадена напред глава, сякаш дебнеше плячка.

— Вие ли сте Риков? — попита той направо.

— Да — отвърна геофизикът кратко, но твърдо.

Двамата впиха очи един в друг и никой от тях не направи опит да подаде ръка. Накрая Риков прочисти гърлото си и посочи стереоскопа.

— Насам, генерале. Ако обичате, легнете по очи върху кожената възглавница и погледнете през окуляра.

Есенин се настани и попита:

— Какво трябва да гледам?

— Фокусирайте си малката площ, която съм оградил с кръгче — отвърна Риков.

Генералът нагласи обектива според зрението си и се вгледа надолу. В продължение на цяла минута лицето му остана безизразно. След това той изведнъж се отдръпна и погледна нагоре със странен поглед, после отново се наведе над стереоскопа. Накрая стана бавно и извърна глава към Риков с нескривана почуда в очите.

— Това да не е фотографска измама? — попита той с объркан израз.

— Не, генерале, не е никаква измама. Видяхте две истински човешки форми в капсуловани костюми, насочили някакъв уред към „Селенос 4“.

Есенин не можеше да повярва на онова, което видяха очите му.

— Това не е възможно. Откъде са се взели?

Риков сви безпомощно рамене.

— Не знам. Ако не са американски астронавти, значи са някакви пришълци от друга планета.

— Не вярвам в свръхестествени приказки.

— Но тогава как американците са изстреляли хора на луната, без да изтече информация за това събитие към световните медии или към нашите разузнавачи?

— Ами да речем, че са оставили хора и са трупали материали по време на изпълнението на програмата „Аполо“. Такава задача не е невъзможна.

— Последното им кацане на луната беше с „Аполо 17“ през 1972 година — припомни Риков. — Никой човек не може да оцелее при суровите лунни условия в продължение на седемнайсет години, без да бъде периодически запасяван.

— Нищо друго не може да бъде — настоя на своето Есенин.

Той се обърна към стереоскопа и внимателно огледа застаналите на кратера човешки форми. Отдясно ги огряваше слънцето и хвърляше сенките им наляво. Костюмите им бяха бели, на скафандрите им имаше тъмнозелени отвори за наблюдение. Облеклото им беше напълно непознато на Есенин. Той видя и ясни отпечатъци от стъпки, водещи към черната като смола сянка на ръба на кратера.

— Знам какво търсите, генерале — обади се Риков, — но вече проучих повърхността в подножието на кратера и не открих никакви следи от техен космически кораб.

— Може би са слезли от върха му.

— Но той е стръмен и висок над триста метра.

— Не съм в състояние да си обясня всичко това — призна кротко генералът.

— Моля, вгледайте се в уреда, който всеки държи в ръцете си, насочен към „Селенос 4“. Прилича на голяма снимачна камера с прекомерно дълъг телеобектив.

— Не — възрази Есенин. — Отклонявате се от моята теория. Това не е камера, а оръжие.

— Лазер?

— Не чак толкова съвременно. По-скоро е ръчна пускова установка земя-въздух, американско производство. „Лариат“, тип 40, струва ми се. Насочва се с направляем лъч с обхват на земята 16 километра, който обаче при разредената лунна атмосфера може и да е по-голям. Влезе в употреба на военните сили на НАТО преди шест години. С това отпада теорията за същества от друг свят.

Риков го гледаше с благоговение.

— Но в космическия полет всеки грам тегло е от значение. Защо са понесли нещо толкова тежко и безполезно като гранатохвъргачка?

— Мъжете на кратера са извлекли полза от нея. Използвали са я срещу „Селенос 4“.

Риков се замисли за момент.

— Значи това е причината за блокирането на радиолокационните антени. Били са улучени от…

— От реактивен снаряд — довърши мисълта му Есенин.

— За щастие радиолокационните антени успяха да предадат цифровите данни, преди да излязат от строя.

— Жалко, че екипажът не е имал този късмет.

Риков се вгледа в генерала, защото не беше напълно сигурен, че го е разбрал правилно.

— Но в „Селенос 4“ нямаше хора.

Есенин извади тънка златна табакера от вътрешния джоб на сакото си, избра си цигара и я запали с вградената в табакерата запалка. После я прибра обратно в джоба и рече: