Клайв Къслър - Циклопи

Джеси не каза нищо. Отвори очи и едва тогава забеляза приближаващата се група. Не виждаше ясно лицата. Единият от тях изглеждаше висок през жълтеникавата мъгла от дима. Другите бяха по-дребни на ръст. Всички пееха, но тя не долавяше мелодията.

Джордино се върна с малка дъска, върху която димяха три чаши. Той спря и се вгледа продължително в групата, която си проправяше път между развалините пред катедралата.

Фигурата в средата съвсем не беше над два метра висока, мъжът просто бе качил на раменете си малко момченце. То имаше изплашен вид и здраво бе обгърнало с ръце челото на мъжа, закривайки част от лицето му. В едната си мускулеста прегръдка мъжът носеше малко момиче, а с другата водеше още едно момиченце на не повече от пет години. Непосредствено зад тях в редица вървяха десетина-единайсет деца, които пригласяха неуверено на английски. До тях подтичваха кучета и лаеха в акомпанимент.

Сандекър погледна озадачен Джордино. Едрогърдият италианец измига влагата от очите си, сълзящи от дима, и с недоумяващ израз се вгледа в странната и патетична гледка.

Мъжът приличаше на изтощен до крайност призрак. Куцаше, дрехите му висяха на парцали, очите му бяха хлътнали, измършавялото му лице беше нашарено с кръв. Той обаче беше вирнал брадичка и пееше с ехтящ глас, а децата повтаряха след него.

— Трябва да се връщам на работа — каза Джеси и едва-едва се надигна, за да стане. — Ония деца вътре имат нужда от помощ.

Групата беше вече близо и Джордино чу ясно песента, която пееха.

Аз съм смел, безстрашен янки…

Челюстта на Джордино увисна, очите му щяха да изскочат от изненада. Той изхвърли напред едната си ръка и засочи като онемял към групата. После хвърли през рамо дъсчицата с чашите и се втурна като луд надолу по стълбите на катедралата.

— Това е той! — изкрещя Джордино с пълно гърло.

Един жив племенник на чичо Сам.

Роден на четвърти юли.

— Какво? Какво каза? — извика след него Сандекър.

Джеси мигом скочи на крака и без да обръща внимание на смазващата я умора, се затича след Джордино.

— Той се върна! — викна тя.

Тогава и Сандекър хукна надолу по стълбите.

Децата спряха насред песента и се скупчиха около мъжа, изплашени от внезапната поява на тримата души, които викаха и тичаха към тях. Кучетата застанаха в редица пред краката на мъжа и залаяха с всичка сила.

Джордино спря безмълвен на половин метър от групата — не знаеше какво по-смислено нещо да каже. Усмихна се и лицето му засия от задоволство и облекчение. Най-накрая езикът му се отвърза.

— Добре си се завърнал при живите, Лазаре!

Пит се захили дяволито.

— Здрасти, приятел! Да се намира в джоба ти шишенце със сухо мартини?

Шест часа по-късно Пит спеше като пън в една празна ниша в катедралата. Беше отказал да ходи където и да било, докато за децата не се положат грижи и кучетата не бъдат нахранени. После настоя Джеси също да си почине малко.

Сега двамата лежаха на около метър разстояние един от друг върху две одеяла, проснати на твърдия под от керамични плочки. Преданият Джордино седеше пред нишата на един плетен стол и пазеше никой да не нарушава съня им; от време на време пропъждаше по-надалеч някои групи деца, които се заиграваха наоколо и вдигаха шум.

Той замръзна на място, когато видя Сандекър да се приближава, следван по петите от няколко униформени кубинци.

Сред тях беше и Айра Хейгън. Стори му се по-стар и по-уморен от последния път, когато го видя, а това беше само преди двайсет часа. Джордино веднага позна мъжа, който вървеше до Хейгън непосредствено зад гърба на адмирала и стана от стола. Сандекър кимна към спящите и каза тихо:

— Събуди ги.

Джеси се размърда в дълбокия си сън и изстена. Джордино трябваше да я разтърси няколко пъти за рамото, за да не заспи отново. Все още сънена и изморена до смърт, тя се надигна до седнало положение и тръсна глава, за да прочисти замъгленото си съзнание.

Пит се събуди почти веднага и съзнанието му заработи като будилник. Той се обърна, подпря се на лакти и накрая седна, зоркият му поглед обхвана набързо мъжете, застанали в полукръг около него.

— Дърк — заговори Сандекър, — това е президентът Фидел Кастро. Тръгнал е на обиколка из болниците и аз му казах, че ти и Джеси сте тук. Той пожела да говори с вас.

Преди Пит да каже нещо, Кастро пристъпи напред, хвана го за ръката и с изненадваща сила го издърпа да стане. Магнетичните кафяви очи се срещнаха с пронизващите млечнозелени. Кастро беше облечен със спретната колосана масленозелена бойна униформа с отличителните знаци на главнокомандващ, докато Пит все още беше с парцаливите си и мръсни дрехи, с които дойде в катедралата.