Клайв Къслър - Съкровище

Амар започна да повтаря тези думи, докато накрая самодисциплината му се върна отново.

Първият проблем, който трябваше да реши, бе кой от двамата да убие собственоръчно, Язид или Пит? Той не можеше да действа сам. Вече не беше физически в състояние да убие сам и двамата. В главата му започна да се оформя план. Ще трябва да повери на Ибн част от отмъщението.

Амар изпита болка от това решение, но в края на краищата нямаше друг избор.

Ибн щеше да накара койота да излезе от дупката си, а последният акт на възмездие се падаше на Амар, който щеше да убие усойницата.

Пит отказа да лети до дома на носилка. Той седеше в един удобен стол във военния самолет, качил крака върху седалката срещу него, и зяпаше през прозореца към острите, покрити с бели калпачета сняг върхове на Андите. Далеч вдясно той виждаше зелените плата, които бележеха началото на нископланинския масив в Бразилия. Два часа по-късно в далечната сива мараня той съзря очертанията на пренаселения град Каракас, след което се загледа в линията на хоризонта, където тюркоазният цвят на Карибско море се срещаше с кобалтовосиния на небето. От дванадесет хиляди метра височина, набраздената от вятъра вода изглеждаше като плосък лист крепирана хартия.

Транспортният реактивен самолет на военновъздушните сили, чието предназначение бе да превозва важни личности, имаше твърде малки вътрешни размери — вътре в него Пит не можеше да се изправи в цял ръст — но бе изключително луксозен. Пит имаше чувството, че седи във вътрешността на скъпоструваща играчка на богаташко дете.

Баща му не бе в приказливо настроение. Сенаторът прекара по-голямата част от полета, като преглеждаше разни книжа от едно куфарче и съставяше доклада си за президента.

Разговорът бе не само откъслечен, но и едностранен. Когато Пит попита как се бе получило така, че баща му се бе озовал на „Лейди Фламбъро“ в Пунта дел Есте, сенаторът не си направи труда да вдигне глава, когато отговори:

— Президентска мисия — кратко каза той, като прекрати всякакви други въпроси по тази тема.

Хала също се бе усамотила, погълната от работа. Тя се беше залепила за радиотелефона на самолета и изстрелваше купища инструкции до помощниците си в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Единствената й реакция на това, че Пит бе в същия самолет, бе една бегла усмивка, когато погледите им случайно се срещнаха.

Колко бързо забравят, лениво си помисли Пит.

Той обърна посоката на мислите си към съкровищата на Александрийската библиотека. Понечи да отнеме монопола на Хала върху телефона, за да научи от Йегър докъде са стигнали, но се отказа и удави любопитството си в сухо мартини, любезно поднесено му от стюарда на самолета. Реши да почака и да научи каквото имаше да се научава лично от Лили и Йегър.

Коя е била реката, по която е плавал Венатор, преди да зарови безценните предмети? Това би могло да бъде всяка една от хилядата реки, които се вливат в Атлантика между Свети Лаврентий в Канада и Рио де ла плата в Аржентина. Или не съвсем. Йегър бе предположил, че „Серапис“ е поел вода и е спрял за ремонт до брега, където по-късно щеше да се разположи щата Ню Джърси. Неизвестната река трябваше да е някъде на юг, много по на юг от реките, които се вливат в залива Чесапийк.

Възможно ли е Венатор да е вкарал флотата си в Мексиканския залив и да е тръгнал нагоре по Мисисипи? Днешната река трябва да е далеч по-различна от това, което е била преди хиляда и шестстотин години. Може да е тръгнал по Ориноко във Венецуела, по която може да се плава в продължение на двеста мили. Или може би Амазонка?

Той остави мислите му да се реят, като съзнаваше иронията, която се съдържаше във всичко това. Ако заровените предмети на Библиотеката бъдеха открити, то тогава пътуването на Юний Венатор до двете Америки щеше да стане неопровержим факт, което означаваше, че учебниците по история трябваше да бъдат основно преработени и допълнени с нови глави.

Бедните Лийф Ериксон и Христофор Колумб щяха да бъдат понижени и записани в графата „и други“.

Мечтите на Пит бяха прекъснати от стюарда, който му казваше да затегне предпазния си колан.

Вече се смрачаваше. Самолетът заби нос надолу и започна дългото си спускане към военновъздушната база Андрюс. Трепкащите светлини на Вашингтон се изнизаха под тях и не след дълго Пит се намери да куцука надолу по стъпалата от самолета, като се подпираше на един бастун, набързо огънат от алуминиева тръба, който признателният екипаж на „Лейди Фламбъро“ му бе подарил. Той стъпи на бетона на почти същото място както при пристигането си от Гренландия.