Клайв Къслър - Дракон bg

Не всички се радваха на добро настроение. Седнал до своя пулт, Моузли наблюдаваше температурния индикатор на двигател номер четири. Показанието на прибора не му се нравеше. По навик той почука с пръст по циферблата.

Стрелката трепна и се залюля към червената зона.

Той запълзя назад в тунела и погледна през едно прозорче към долната част на двигателя. По повърхността на гондолата течеше масло на струйки, а от ауспуха се носеше дим. Моузли се върна в кабината и коленичи в тясната пътека между Денингс и Стромп.

— Лоши новини, майоре. Ще трябва да изключим номер четири.

— Не можеш ли да го закрепиш още няколко часа? — попита Денингс.

— Не, сър, всеки момент той може да погълне клапан и да се запали.

От другата страна на пътеката Стромп погледна към Денингс с мрачно лице.

— Предлагам да изключим номер четири за известно време и да го оставим да изстине.

Денингс знаеше, че Стромп е прав. Те трябваше да поддържат сегашната си височина, като използват икономично останалите три двигателя, за да не допуснат те да прегреят. Когато дойдеше моментът, в който трябваше да се изкачат до тридесет и две хиляди фута и да започнат подхождането към целта за бомбардиране, те отново щяха да включат номер четири.

Той се обърна към Арнолд, който се беше навел над навигаторския си пулт и следеше маршрута на полета.

— Колко остана до Япония?

Арнолд отбеляза лекото понижение на скоростта и пресметна бързо.

— Един час и двадесет и една минута до голямата земя.

Денингс кимна.

— Окей, ще изключим номер четири, докато не ни потрябва отново.

Той още не беше свършил, когато Стромп затвори газта, завъртя обратно ключа за запалване и изключи двигателя. След това включи на автопилот.

Следващия половин час никой не откъсваше осторожен поглед от двигател номер четири, докато Моузли съобщаваше на висок глас спадането на температурата.

— Виждам земя — съобщи Арнолд. — Един малък остров на около двадесет мили точно пред нас.

Стромп го разгледа с бинокъла си.

— Прилича на хотдог, който стърчи от водата.

— Отвесни скални стени — отбеляза Арнолд. — Никъде не се вижда пясъчна ивица.

— Как се нарича? — попита Денингс.

— Няма го дори на картата.

— Някакви признаци на живот? Жълтите биха могли да го използват като морска предупредителна станция.

— Изглежда гол и пуст — отвърна Стромп.

За момент Денингс се почувства в безопасност. Не бяха забелязали никакви неприятелски кораби, освен това бяха твърде далеч от брега, за да бъдат прехванати от японски изтребители. Той се настани удобно в седалката си и се загледа с невиждащ поглед към морето.

Мъжете се отпуснаха. Раздадоха си кафе и сандвичи със салам, без да усещат монотонното бръмчене на двигателите и без да забележат малката точица, която се появи вляво, на разстояние десет километра от тях и на седем хиляди фута над височината на техния полет.

Екипажът на „Демоните на Денингс“ не знаеше, че им остават само няколко минути живот.

Младши лейтенант Сато Окинага забеляза мимолетното проблясване на отразена слънчева светлина под него. Той направи вираж и пикира леко, за да разузнае по-отблизо. Това бе самолет. Нямаше място за никакво съмнение. Самолет от друг патрул, най-вероятно. Той се пресегна да включи радиото, но се поколеба. След няколко секунди щеше да бъде в състояние да идентифицира обекта с положителност.

Млад и неопитен пилот, Окинага бе един от щастливците. Той бе току-що завършил училище и от всичките двадесет и двама випускници, които преминаха повърхностна и кратка военна подготовка по време на най-отчаяните дни на Япония, той и още трима други получиха заповед да патрулират по крайбрежието. Останалите отидоха в камикадзе ескадрони.

Окинага бе силно разочарован. Той с радост щеше да жертва живота си за императора, но прие отегчителното задължение да патрулира само като временна бойна задача, като се надяваше да бъде призован да вземе участие в по-славна мисия, когато американците нахлуеха в родината му.

Когато самотният летателен апарат се приближи, Окинага не можа да повярва на това, което виждаше. Той разтри очи с ръка и ги присви. Не след дълго той лесно можеше да различи деветдесетфутовия фюзелаж от блестящ алуминий, огромните сто четиридесет и един футови крила и триетажния вертикален стабилизатор на американския „B-29“.

Той го гледаше слисан. Бомбардировачът идваше от пустото море от североизток, като летеше на двадесет хиляди фута под бойния си таван. В съзнанието му нахлуха безброй въпроси, на които той не можеше да намери отговори. Откъде бе дошъл? Защо летеше към централна Япония с един изключен двигател? С каква мисия?