Клайв Къслър - Златото на инките

Селото в далечината беше изчезнало. На негово място имаше широка пясъчна ивица без следи от развалини. Сякаш хилядите хора и техните домове никога не бяха съществували. Наводнената джунгла беше осеяна с трупове. На Кътил му се струваше, че те са пръснати навсякъде, на някои места се намираха на повече от 3 метра дълбочина. Мнозина висяха нелепо по преплетените клони на дърветата. Повечето бяха обезобразени почти до неузнаваемост.

Кътил не можеше да повярва, че беше единственият човек, оцелял след катаклизма, но въпреки това не виждаше наоколо жива душа. Той благодари на Бога за спасението си и се помоли за напътствие. После се замисли над положението, в което беше изпаднал. Намираше се на кораб, заседнал на сушата на четиринадесет хиляди морски мили от Англия, във вътрешността на онази част от света, която испанците владееха. Те с радост биха измъчвали и убивали всеки омразен английски пират, когото успееха да заловят. Изгледите да живее дълго бяха наистина нищожни. Той реши, че единственият изход, който криеше, макар и малка вероятност за успех, беше да прекоси пеш Андите и да продължи на изток. Стигнеше ли до бразилския бряг, винаги съществуваше възможност да срещне някой английски капер, тръгнал да напада португалски търговски кораби.

На следващата сутрин той измайстори носилка за моряшкия си сандък и го напълни с храна и вода от корабния камбуз, завивки, два пищова, един фунт барут, сачми, кремък, огниво, торбичка тютюн, нож и една библия на испански. После, само с дрехите, които носеше на гърба си, Кътил се отправи със своята носилка към обвитите в мъгли върхове на Андите, като огледа за последен път изоставения „Консепсион“, чудейки се дали пък боговете на инките не бяха виновни по някакъв начин за катастрофата.

Е, те вече бяха получили обратно свещените си реликви, да им приседнеха дано. Сети се за древната нефритена кутия със странния капак. Никак не завиждаше на следващите, които щяха да я откраднат.

Дрейк се завърна триумфално в Англия, като пристигна в Плимут на 26 септември 1580 година. Трюмовете на „Златната кошута“ пращяха от плячка. Ала от Томас Кътил и „Нуестра сеньора де ла Консепсион“ нямаше и следа. Хората, които бяха участвали с пари в това начинание, получиха 4700 процента печалба върху вложенията си, а делът на кралицата послужи като основа за бъдещото разрастване на Британската империя. По време на едно пищно тържество на борда на „Кошутата“ в Гринуич кралица Елизабет даде на Дрейк рицарско звание.

Вторият в света кораб, извършил околосветско плаване, бил превърнат в туристическа атракция. В продължение на три поколения той останал отворен за посещения, докато най-накрая или изгнил, или изгорял до ватерлинията. Историята не знае със сигурност как е станало това, но „Златната кошута“ изчезнал във водите на Темза.

Подвизите на сър Франсис Дрейк продължили още шестнадесет години. По време на едно от следващите си плавания той превзел пристанищните градове Санто Доминго и Картагена и получил званието морски адмирал на Нейно Величество. Освен това той служил като кмет на Плимут и бил избран за член на Парламента. Последвало неговото дръзко нападение над великата Испанска Армада през 1588 година. Той починал от дизентерия по време на една експедиция за ограбване на пристанища и търговски кораби по североизточното крайбрежие на Южна Америка през 1596 година. Тялото му било поставено в оловен ковчег и хвърлено в морето близо до Портобело, Панама.

Не минаваше ден, преди смъртта да го застигне, в който Дрейк да не се замисляше за изчезването на „Консепсион“ и загадката на странната кутия от нефрит и нейните връвчици с възли.

10 октомври 1998 година, Перуанските Анди

Скелетът лежеше в утайката на дълбокия вир, сякаш изтегнал се върху мек дюшек. Студените, немигащи очни кухини на черепа се взираха през водната тъма нагоре към повърхността, която се намираше на 36 метра над него. Зъбите му бяха застинали в ужасяваща злобна усмивка. Една малка водна змия подаде грозната си глава изпод гръдния му кош, а после се стрелна напред, като остави след себе си малко облаче от тиня, което прикри следите й. Заритият в калта лакът крепеше вдигнатата нагоре ръка, а костеливите пръсти сякаш приканваха с жест нищо неподозиращите посетители.

От дъното на бездната до огряната от слънцето повърхност, мрачният сиво-кафеникав цвят на водата постепенно изсветляваше до зелен като грахова супа, което се дължеше на мръсната слуз, процъфтяваща в тропическата жега. Кръглият отвор в горната част беше с диаметър 30 метра, а стръмните скали се спускаха цели петнадесет метра до водата. Ако някой човек или животно попаднеше вътре, нямаше начин да се измъкне без помощ отгоре.