Клайв Къслър - Златото на инките

Дрейк отнесе кутията в каютата си и прекара по-голямата част от деня, изучавайки внимателно сложно сплетените ярко оцветени връвчици, завързани към по-къси връвки, с разположени на точно определени разстояния възли. Талантлив мореплавател и художник любител, Дрейк разбираше, че това беше или математически инструмент, или някакъв начин за отбелязване на дати като в календар. Заинтригуван от тази загадка, той неуспешно се опитваше да проумее значението на цветните снопчета и различните групи от възли. Решението му се струваше толкова непонятно, колкото на някой туземец, опитващ се да схване значението на географската дължина и ширина на морска карта.

Най-сетне Дрейк се отказа и зави нефритената кутия в парче ленено платно. После нареди да извикат Кътил.

— Испанецът изплува над водата, след като изнесохме по-голямата част от съкровищата му — весело съобщи Кътил, като влезе в капитанската каюта.

— Не сте пипали произведенията на изкуството, нали? — попита Дрейк.

— Както наредихте, те си стоят в трюма на галеона.

Дрейк се надигна от писалището си, приближи към големия прозорец и погледна към „Консепсион“. Корпусът на галеона беше все още мокър на няколко фута над сегашната му ватерлиния.

— Тези съкровища са били предназначени за крал Филип — каза той. — По-добре да заминат за Англия и да бъдат подарени на кралица Бес.

— „Кошутата“ и сега е опасно претоварен — възрази Кътил. — Ако натоварим още пет тона на борда, морето ще започне да се плиска край долните амбразури и той ще престане да се подчинява на румпела. Със сигурност ще потъне, ако се опитаме да го преведем обратно през бурния Магеланов проток.

— Нямам намерение да се връщам през протока — каза Дрейк. — Планът ми е да се отправим на север и да потърсим път към Англия на северозапад. Ако не успеем, ще тръгнем по пътя на Магелан през Тихия океан и ще заобиколим Африка.

— „Кошутата“ няма да може да се добере до Англия, не и с пращящи по шевовете товарни трюмове.

— Ще изхвърлим по-голямата част от среброто при остров Кано край Еквадор, откъдето ще го извадим по време на някое следващо плаване. Произведенията на изкуството ще останат на „Консепсион“.

— Но нали планът ви беше да ги дадете на кралицата?

— Той си остава в сила — увери го Дрейк. — Ти, Томас, ще вземеш десет души от „Кошутата“ и ще се отправиш с галеона към Плимут.

Кътил притеснено разпери ръце.

— Не мога да управлявам такъв голям кораб само с десет човека, не и в бурно море.

Дрейк приближи отново към писалището си и почука с месингов пергел по картата, върху която беше очертан кръг.

— На морските карти, които намерих в каютата на капитан Де Антон, съм отбелязал малък крайбрежен залив на север оттук, в който не би трябвало да има испанци. Ще отплаваш към него и ще свалиш испанските офицери и всички ранени на брега. Придумай двадесет от останалите здрави опитни моряци да останат на кораба. Ще се погрижа да ти осигурят повече от достатъчно количество оръжие, за да си осигуриш управлението на галеона и да предотвратиш всякакъв опит то да ти бъде отнето.

Кътил знаеше, че няма смисъл да му противоречи. Всякакъв спор с упорит човек като Дрейк беше напразен. Той прие задачата си с примирено свиване на рамене.

— Аз, разбира се, ще изпълня заповедта ви.

По лицето на Дрейк беше изписана увереност, погледът му беше сърдечен.

— Ако някой може да доплава с испански галеон до пристанището в Плимут, Томас, това си ти. Представям си как ще се ококори кралицата, когато й поднесеш в дар товара си.

— Бих предпочел вие да направите това, капитане.

Дрейк потупа Кътил приятелски по рамото.

— Не бой се, стари ми приятелю. Заповядвам ти да бъдеш на кея с две момичета под ръка, в очакване да ме посрещнеш, когато „Кошутата“ пристигне у дома.

По изгрев-слънце на другата сутрин Кътил нареди на моряците да отвържат въжетата, които придържаха двата кораба заедно. Под мишницата си той здраво стискаше увитата в ленено платно кутия, която Дрейк му беше наредил да предаде лично на кралицата. Кътил я отнесе в капитанската каюта и я заключи в един шкаф в покоите на капитана. После се върна на палубата и пое командването на „Нуестра сеньора де ла Консепсион“, който беше започнал бавно да се отдалечава от „Златната кошута“. Вдигнаха ветрилата под пламтящото пурпурно слънце, което в очите на суеверните екипажи на двата кораба изглеждаше като кървящо сърце. Според тяхното примитивно мислене това беше лоша поличба.