Клайв Къслър - Златото на инките

— Страшно любезно от негова страна, че обърна, за да ни посрещне — промърмори Дрейк, дребен, приличащ на петел за борба, мъж с малки кръгли очи, къдрава тъмночервена коса и жълтеникавочервена брада, завършваща с остър връх под дълги увиснали мустаци.

— Най-малкото, което би могъл да стори, след като през изминалите две седмици неотклонно го следвахме по петите — отвърна Томас Кътил, шкипер на „Златната кошута“.

— Вярно, ала плячката си струва преследването.

Вече натоварен със златни и сребърни кюлчета, малко ковчеже със скъпоценни камъни и топове скъпо ленено платно и коприна след пленяването на няколко испански кораба, откакто беше станал първият английски морски съд, навлязъл в Тихия океан, „Златната кошута“, наричан преди това „Пеликан“, се носеше неуморно през вълните, като ловджийско куче след лисица. Той беше здрав и устойчив кораб с дължина почти 31 метра и водоизместване 140 тона. Имаше отлична плавателност и добре реагираше на румпела. Корпусът и мачтите му бяха стари, но след продължителен ремонт в Плимут той беше подготвен за плаване, по време на което щеше да измине повече от 34 000 мили в околосветско пътешествие, продължило тридесет и пет месеца и превърнало се в една от най-великите морски епопеи на всички времена.

— Искате ли да се врежем в носа му и да пометем испанските псета? — попита Кътил.

Дрейк свали дългия телескоп, поклати глава и се усмихна широко.

— По-учтиво ще бъде да оберем ветрилата и да ги поздравим като истински джентълмени.

Кътил изгледа недоумяващо своя храбър командир.

— Ами ако са се приготвили за сражение?

— Малко вероятно е капитанът му да има представа кои сме.

— Той е два пъти по-голям от нас — продължи да упорства Кътил.

— Според моряците, които пленихме в Каляо де Лима, на борда на „Консепсион“ има само две оръдия. „Кошутата“ може да се похвали с осемнадесет.

— Испанци! — ядно изрече Кътил. — Те лъжат повече и от ирландците.

Дрейк посочи към нищо неподозиращия кораб, който приближаваше към тях с носа напред.

— Капитаните на испанските кораби предпочитат да бягат вместо да се сражават — напомни той на своя войнствено настроен подчинен.

— Защо тогава не останем на разстояние и не ги принудим да се предадат, като започнем да ги обстрелваме?

— Не е разумно да използваме оръдията. Рискуваме да потопим кораба с цялата плячка. — Дрейк потупа Кътил по рамото. — Не бой се, Томас. Ако това, което съм замислил, се окаже достатъчно хитро, ще си спестим барута и ще разчитаме само на английски юначаги, които горят от желание да се бият.

Кътил кимна разбиращо.

— Значи искате да го захванем с абордажните куки и да го превземем, така ли?

Дрейк кимна.

— Ще се озовем на палубите му преди екипажът да успее да зареди и един мускет. Те все още не знаят това, но плават към капан, който сами си заложиха.

Малко след три часа следобед „Нуестра сеньора де ла Консепсион“ зави, пое отново на северозапад и приближи „Златната кошута“ откъм левия борд. Торес се изкачи по стълбата към абордажната кула на своя кораб и извика над водата:

— Как се казва корабът ви?

Нума да Силва, португалски лоцман, с когото Дрейк се беше сдобил след пленяването на кораба на Да Силва край бреговете на Бразилия, отвърна на испански:

— „Сан Педро де Паула“ от Валпарайсо. — Това беше името на кораба, който Дрейк беше пленил преди три седмици.

Като се изключат неколцина от членовете на екипажа, облечени като испански моряци, Дрейк беше скрил по-голямата част от хората си в трюма и ги беше въоръжил с ризници и цял арсенал от пики, пищови, мускети и къси закривени саби. Покрай фалшборда на горната палуба бяха скатани здрави въжета, към които бяха завързани абордажни куки. В бойните гнезда над гротреите на мачтите се спотайваха стрелци с арбалети. Дрейк не разрешаваше в бойните гнезда да се използва огнестрелно оръжие, тъй като огънят на мускетите лесно би могъл да подпали ветрилата и да ги превърне в завеса от пламъци. Гротовете бяха свити и събрани, за да не пречат на стрелците. Едва тогава той си отдъхна и търпеливо зачака момента на нападението. Фактът, че неговите англичани наброяваха осемдесет и осем срещу испанския екипаж от двеста души, изобщо не го притесняваше. Това не беше първият път, нито щеше да бъде последният, в който щеше да премери сили с многократно превъзхождащ го противник. Славната битка, която щеше да води срещу испанската армада в Ламанша, тепърва предстоеше.