Клайв Къслър - Златото на инките

После една сутрин жителите погледнаха над водата към острова и видяха, че на него няма жива душа. Загадъчните хора, дошли от юг, заедно със саловете си бяха изчезнали, отплавали под прикритието на тъмнината. Само величественият каменен ягуар змия с оголени извити зъби и присвити очи, оглеждащи необятната, осеяна с безброй хълмове местност отвъд малкото море, беше останал да напомня за тяхното пребиваване.

Любопитството бързо надделя над страха. Следобед на другия ден четирима мъже от главното село, разположено край брега на вътрешното море, чиято смелост беше подкладена от силна местна настойка, се оттласнаха от брега в кану еднодръвка и загребаха към острова да поразгледат. След като доплаваха до тясната пясъчна ивица, ги видяха да навлизат в тесния каньон, който водеше към вътрешността на планината. През целия ден и през следващия техните приятели и роднини с безпокойство очакваха завръщането им. Ала никой не видя мъжете отново. Дори и кануто им изчезна.

Страхът на примитивните туземци нарасна още повече, когато над малкото море внезапно се изви силен ураган и го превърна в кипящ ад. Слънцето се скри и небето притъмня както никога дотогава. Заедно със страховитата тъмнина задуха ужасен вятър, който с вой връхлетя върху морето, превърна водата в пяна и опустоши селата. Сякаш беше избухнала война на небесата. Стихията се стовари върху крайбрежието с невероятна ярост. Местните хора бяха сигурни, че ягуарът змия беше повел боговете на небето и мрака да ги накажат, задето бяха нарушили спокойствието му. Те започнаха да шушукат за проклятие, настигнало онези, които бяха дръзнали да стъпят на острова.

А после, също тъй внезапно както беше връхлетяла, бурята отмина отвъд хоризонта, вятърът стихна и се възцари странна тишина. Ярките лъчи на слънцето огряха морето, което беше също тъй спокойно както и преди. След това долетяха чайки и започнаха да кръжат над някакъв предмет, изхвърлен от водата върху пясъчната ивица на източния бряг. Щом хората съзряха лежащата неподвижно фигура, в която се плискаха вълните, те предпазливо приближиха и спряха, а после внимателно запристъпваха напред и впериха погледи надолу, за да я разгледат. От гърдите им се изтръгна стон, когато разбраха, че това беше трупът на един от чужденците, дошли от юг. Той беше облечен само с разкошна бродирана туника. Не беше останала и следа от златна маска, шлем и гривни.

Тези, които присъстваха на зловещата сцена, се взираха потресени в трупа. За разлика от тъмнокожите туземци със смолисточерна коса, мъжът имаше бяла кожа и руса коса. Невиждащите му очи бяха сини. Прав, той би надвишавал с половин глава поразените хора, които го изучаваха.

Треперещи от страх, те внимателно го пренесоха до едно кану и грижливо го положиха в него. После избраха двама от най-смелите мъже да закарат трупа до острова. Щом стигнаха до плажа, те бързо го свалиха на пясъка и трескаво загребаха обратно към брега. Години след смъртта на онези, които бяха присъствали на паметното събитие, полузаровеният в пясъка избелял скелет все още можеше да се види като страховито предупреждение никой да не приближава до острова.

Хората тихичко говореха помежду си, че пазителят на златните воини, крилатият ягуар змия, е разкъсал любопитните мъже, които бяха пристъпили убежището му и никой не посмя отново да си навлече гнева му, като стъпи на острова. Около него витаеше нещо зловещо, почти враждебно. Той се превърна в свещено място, за което говореха само шепнешком и никога не посещаваха.

Кои бяха обкичените със злато воини и откъде бяха дошли? Защо бяха навлезли във вътрешното море и какво бяха правили там? Очевидците трябваше да се задоволят с това, което бяха видели — липсваше всякакво обяснение. От незнанието се родиха митове. Покълналите легенди бяха подхранени от страховито земетресение, което разтърси околността и разруши крайбрежните села. След пет дни, когато трусовете най-сетне стихнаха, голямото вътрешно море беше изчезнало, оставяйки след себе си само широка ивица от мидени черупки върху това, което някога представляваше бряг.

Загадъчните пришълци скоро намериха място в религиозните предания и се превърнаха в богове. С течение на времето разказите за тяхната внезапна поява и изчезването им ставаха все по-преувеличени, а после постепенно избледняха, докато се превърнаха в част от фантастичния фолклор, предаван от поколение на поколение от хора, които живееха в обитавани от духове земи, където необяснимите явления витаеха във въздуха като дим над лагерен огън.