Клайв Къслър - Златото на инките

Прехвърлилата тридесет и пет години доктор Келси с удоволствие се занимаваше с чачапойските култури вече цяло десетилетие. По време на пет предишни експедиции тя беше изследвала и проучила доста важни археологически обекти, разчиствайки няколко обрасли с растителност големи сгради и храмове в древните градове на този район. Като уважаван археолог в областта на културите на Андите, нейната голяма страст беше да върви по следите на едно славно минало. Мечтата й да работи там, където беше живял, творил и отмрял един загадъчен и малко известен народ, беше станала действителност благодарение на субсидията, осигурена от факултета по археология на щатския университет в Аризона.

— Безполезно е да нося видеокамера, освен ако видимостта не се подобри след първите два метра — каза Майлс Роджърс, фотографът, който заснемаше работата на експедицията.

— В такъв случай ще снимаш с фотоапарат — категорично заяви Шанън. — Искам да документираме всяко спускане в кладенеца, независимо дали виждаме по-далеч от носа си, или не.

На тридесет и девет години, с буйна черна коса и брада, Роджърс беше опитен професионалист в подводната фотография. Той беше търсен от всички по-важни научни и туристически издания, за да прави подводни снимки на риби и коралови рифове. Неговите забележителни снимки на потънали в южната част на Тихия океан кораби от Втората световна война и на древни, погълнати от водата пристанища в района на Средиземно море, му бяха спечелили многобройни награди и уважението на колегите му.

Един висок, строен, около шестдесетгодишен мъж със сребристосива брада, която покриваше наполовина лицето му, вдигна кислородната бутилка на Шанън, за да може да провре ръце през ремъците на дихателния комплект.

— Ще ми се да отложите това, докато довършим сала за гмуркане.

— Дотогава има още два дена. Сегашното предварително проучване ще ни помогне да спечелим време.

— В такъв случай изчакайте поне докато от университета пристигне останалата част от водолазния екип. Ако ти и Майлс загазите, няма да има кой да ви помогне.

— Не се притеснявайте — бойко каза Шанън. — Майлс и аз ще направим само пробно спускане, за да проверим дълбочината и състоянието на водата. Ще останем долу не повече от тридесет минути.

— И на не повече от петнадесет метра — предупреди я възрастният мъж.

Шанън се усмихна на своя колега доктор Стив Милър от Пенсилванския университет.

— И ако не достигнем дъното на петнадесет метра?

— Разполагаме с пет седмици. Няма нужда да прибързваме и да рискуваме да се случи нещо лошо. — Гласът на Милър беше тих и плътен, но в него ясно се долавяше нотка на загриженост. Един от водещите антрополози на своето време, той беше посветил последните тридесет години от живота си на разкриването на загадките на културите, които се бяха развили във високите части на Андите, а после спуснали надолу към джунглите на Амазонка. — Бъдете предпазливи, проучете състоянието на водата и геологията на стените на понора, а после се върнете на повърхността.

Шанън кимна и плюна в маската си, като размаза слюнката по вътрешната страна на стъклото, за да не се замъгли. После изплакна маската с вода от една манерка. След като регулира компенсационната си жилетка и закопча колана с тежестите, тя и Роджърс провериха взаимно оборудването си за последен път. Доволна, че всичко беше на мястото си и дигиталните им компютри за спускане бяха правилно програмирани, Шанън се усмихна на Милър.

— До скоро, Док. Пригответе ми едно изстудено мартини.

Антропологът завърза под мишниците им широки ремъци, които бяха прикрепени към дълги найлонови въжета, придържани здраво от десетчленна група перуански студенти, специализиращи по програмата за археология на университета, които бяха изявили желание да участват в проекта.

— Спускайте, деца — нареди Милър на шестте момчета и четирите момичета.

Малко по малко те започнаха да отпускат въжетата и водолазите поеха надолу към зловещия кладенец. Шанън и Роджърс протегнаха крака, използвайки краищата на плавниците си като буфери, за да не се одраскат в грапавите варовикови стени. Те ясно виждаха пласта от мръсна пяна, който покриваше повърхността на водата. Тя изглеждаше точно толкова гъста и привлекателна, колкото и ведро със зелена слуз. Наоколо се носеше непреодолимо миризмата на гнило и застояло. За Шанън радостната възбуда от срещата с неизвестното изведнъж се превърна в мрачно предчувствие.