Клайв Къслър - Златото на инките

Когато се озоваха на около метър от повърхността и двамата пъхнаха между зъбите си дихателните накрайници и дадоха знак на загрижените лица, които надзъртаха отгоре. После Шанън и Майлс се измъкнаха от ремъците, които ги придържаха и изчезнаха от погледа им в отвратителната пяна.

Милър нервно крачеше край ръба на понора, поглеждайки често към часовника си, докато студентите се взираха надолу в зелената пяна като омагьосани. Минаха петнадесет минути, а от водолазите нямаше и следа. Изведнъж въздушните мехурчета от регулаторите им изчезнаха. Милър се втурна като обезумял около кладенеца. Може би бяха открили пещера и бяха влезли в нея? Той изчака десет минути, а после се завтече към една палатка наблизо и влезе вътре. Милър трескаво вдигна радиостанцията и започна да вика центъра за координация и снабдяване на експедицията, който се намираше в малкото градче Чачапояс, на 90 километра на юг. Гласът на Хуан Чако, перуанският генерален инспектор по археология и директор на „Музео де ла Насион“ в Лима се отзова почти на минутата.

— Тук е Хуан. Ти ли си, Док? С какво мога да съм ти полезен?

— Доктор Келси и Майлс Роджърс настояха да направят пробно спускане в жертвения кладенец — отвърна Милър. — Мисля, че с тях се е случило нещо.

— Влезли са в тази помийна яма, без да дочакат водолазния екип от университета? — попита Чако с учудващо равнодушен тон.

— Опитах се да ги разубедя.

— Кога влязоха във водата?

Милър отново погледна часовника си.

— Преди двадесет и седем минути.

— Колко време възнамеряваха да останат долу?

— Смятаха да изплуват след тридесет минути.

— Все още е рано. — Чако въздъхна. — И какъв е проблемът?

— През последните десет минути от въздушните им мехурчета няма и следа.

Чако затаи дъх и затвори за секунда очи.

— Това не ми харесва, приятелю. Имахме други планове.

— Можеш ли да изпратиш по-рано екипа от водолази с хеликоптер? — попита Милър.

— Невъзможно — безпомощно отвърна Чако. — Все още не са пристигнали от Маями. По разписание самолетът им ще пристигне в Лима след четири часа.

— Не можем да си позволим протакане от страна на правителството. Не и в този момент. Можеш ли да уредиш спешното изпращане на спасителен екип от водолази при понора?

— Най-близката морска база е в Трухильо. Веднага ще уведомя командира на базата.

— Желая ти успех, Хуан. Ще чакам при радиостанцията.

— Дръж ме в течение, ако има нещо ново.

— Ще те държа, обещавам — мрачно каза Милър.

— Приятелю?

— Да?

— Те ще се измъкнат — опита се да го успокои Чако с изкуствено приповдигнат тон. — Роджърс е отличен водолаз. Той не допуска грешки.

Милър не отговори. Нямаше какво повече да каже. Той прекъсна връзката с Чако и забърза към смълчаната група студенти, които изплашено се взираха в понора.

В Чачапояс Чако извади носната си кърпа и избърса лицето си. Той беше човек на реда. Непредвидените пречки или проблеми го дразнеха. Ако двамата глупави американци се удавеха, щеше да има правителствено разследване. Въпреки влиянието на Чако, перуанските средства за масова информация при всички положения щяха да раздуят случилото се. Последствията можеха да се окажат ни повече, ни по-малко от катастрофални.

— Само двама мъртви археолози в понора ни трябват сега — промърмори на себе си той.

После с треперещи ръце сграбчи радиостанцията и започна да изпраща настойчив зов за помощ.

От влизането на Шанън и Майлс в жертвения кладенец беше изминал час и четиридесет и пет минути. Всеки опит да бъдат избавени сега щеше да бъде напразен. Вече нищо не би могло да спаси Шанън и Майлс. Те сигурно бяха мъртви, отдавна изразходвали докрай въздуха си. Към безчетния брой жертви, които бяха изчезнали в страховитите води през вековете, се прибавиха още две.

С разтревожен глас, в който се долавяше отчаяние, Чако го беше уведомил, че този непредвиден случай беше сварил перуанските ВМС неподготвени. Техният екип за подводни спасителни операции се намирал на учение в южната част на Перу, близо до границата с Чили. За тях било невъзможно да превозят със самолет екипа от водолази с тяхното оборудване до понора преди залез-слънце. Безпомощният Чако споделяше тревогата на Милър от твърде дългото време, необходимо да се реагира на възникналата ситуация. Но това беше Южна Америка и на бързината рядко се отдаваше решаващо значение.

Една от студентките първа го чу. Тя сложи ръце зад ушите си и започна да се върти напред и назад като радарна антена.