Клайв Къслър - Златото на инките

Пит предпазливо се пресегна и внимателно потопи ръцете си в кафявата кал. Пръстите му докоснаха скална маса преди утайката да обгърне китките му. Стори му се странно, че утайката е толкова плитка. След продължаващата вече безброй векове ерозия на стените и оттичащите се от повърхността на земята води, скалната маса би трябвало да бъде покрита с пласт, дебел поне 2 метра. Той престана да се движи и увисна над нещо подобно на поле от обезцветени до бяло клони на дървета, които стърчаха от калта. Като хвана един от тях, осеян с малки издатини, той полека го измъкна от утайката и разбра, че пред очите му се намира гръбнакът на една от древните жертви.

В слушалките му прозвуча гласът на Джордино.

— Поприказвай ми.

— Дълбочина тридесет и седем метра — отговори Пит, като хвърли настрани гръбнака. — Дъното на кладенеца е осеяно с кости. Наоколо трябва да има разхвърляни двеста скелета.

— И все още никаква следа от телата?

— Все още не.

Пит започна да усеща как един леден пръст лази по тила му, когато забеляза скелет, чиято костелива ръка сочеше в мрака. До гръдния му кош имаше ръждясал нагръдник, а черепът все още беше покрит от, както предположи, испански шлем от шестнадесети век.

Пит докладва за находката на Джордино.

— Кажи на Док Милър, че тук долу открих един дългокрак испанец, натруфен с шлем и нагръдник. — После, сякаш теглени от невидима сила, очите му погледнаха в посоката, към която сочеше сгърченият пръст на ръката.

Там имаше друг труп на човек, който беше умрял скоро. Приличаше на мъж с изпънати крака и наклонена назад глава. Гниенето не беше имало време да унищожи напълно плътта. Трупът все още беше в състояние на осапуняване, при което месестите тъкани и органите се бяха превърнали в твърдо, подобно на сапун вещество.

По скъпите туристически обувки, шала от червена коприна, завързан около врата и сребърната тока на колана с инкрустирани тюркоази Пит лесно разбра, че този човек не беше един от местните селяни. Който и да беше, той не беше млад. Кичури дълга побеляла коса и брада се поклащаха на течението, което движенията на Пит създаваха. Дълбокият разрез на врата показваше и как беше умрял.

На светлината от лъча на фенерчето проблесна масивен златен пръстен с голям жълт камък. Пит си помисли, че пръстенът можеше да се окаже от полза при идентифицирането на трупа. Като се мъчеше да потисне надигащата се в гърлото му горчивина, той с лекота измъкна пръстена през кокалчето на гниещия пръст на мъртвеца, полуочаквайки някоя призрачна фигура да се появи и да го обвини, че действа като мародер. Колкото и неприятно да беше това, той с бързо движение прокара пръстена през утайката, за да изчисти останките на бившия му собственик, а после го надяна на един от пръстите си, за да не го загуби.

— Открих още един — уведоми той Джордино.

— Някой от водолазите или друг стар испанец?

— Нито едното, нито другото. По всичко личи, че този е прекарал вътре от няколко месеца до една година.

— Искаш ли да го извадим? — попита Джордино.

— Не още. Ще почакаме, докато намерим хората на Док Милър… — Пит внезапно млъкна, когато върху него с огромна сила връхлетя вода, нахлула в кладенеца от някакъв невидим проход в отсрещната стена и разбърка утайката като завихрен от торнадо прах. Ако не беше обезопасителният кабел, той щеше да започне неудържимо да се премята от неочакваната мощ на водния поток, като лист, носен от вятъра. Дори и така той едва успя да удържи фенерчето в ръката си.

— Ама че тласък! — разтревожено каза Джордино. — Какво става?

— Върху мен връхлетя силна струя, но не мога да разбера откъде — отвърна Пит, като се отпусна и се остави да го носи течението. — Това обяснява защо утаечният пласт е толкова тънък. Течението периодично го отнася.

— Вероятно подхранвано от подпочвена водна система, която освобождава набраното налягане под формата на струя през дъното на понора — предположи Джордино. — Искаш ли да те изтеглим?

— Не, оставете ме. Няма никаква видимост, но не мисля, че ме заплашва непосредствена опасност. Отпусни бавно обезопасителния кабел, да видим къде ще ме отнесе течението. Някъде сигурно трябва да има изход.

— Това е доста опасно. Можеш да заседнеш някъде и да не успееш да се измъкнеш.

— Не и ако внимавам да не се заплете обезопасителният кабел — спокойно каза Пит.

На повърхността Джордино погледна часовника си.

— Долу си от шестнадесет минути. Как си с въздуха?