Клайв Къслър - Златото на инките

Той застана на прага на стаичката, съзерцавайки с каменно изражение тримата мъже и жената пред него, сякаш ги виждаше за пръв път, наслаждавайки се на поражението, което се четеше в очите им и на изтощението на телата им — точно онова състояние, в което искаше да се намират.

— Съжалявам за причинените неприятности — каза той, проговаряйки за първи път от отвличането насам. — Добре е, че не оказахте съпротива, иначе със сигурност щяхте да бъдете застреляни.

— За партизанин от вътрешността говорите доста добре английски, — каза Роджърс — мистър…?

— Тупак Амару. Учил съм в университета в Остин.

— Виж ти какво е създал Тексас — промърмори под носа си Джордино.

— Защо ни отвлякохте? — прошепна Шанън с глас, в който се долавяше страх и отпадналост.

— Заради откуп, за какво друго? — отвърна Амару. — Перуанското правителство ще плати добре за освобождаването на толкова уважавани американски учени, да не говорим за блестящите им студенти по археология, много от които имат богати и уважавани родители. Парите ще ни помогнат да продължим борбата си срещу потискането на масите.

— Казано като комунист, който си служи с изтъркани клишета — промърмори Джордино.

— Старият руски модел може отдавна да се е превърнал в история, ала философията на Мао Дзедун все още е жива — търпеливо обясни Амару.

— Все още е жива, да — презрително изрече Док Милър. — Милиарди долари в икономически щети. Двадесет и шест хиляди перуанци мъртви, повечето от жертвите самите селяни, за чиито права твърдите, че се борите… — Думите му бяха прекъснати от приклада на пушка, който се стовари в долната част на гърба му, близо до бъбреците. Милър се свлече на каменния под като чувал с картофи, с изкривено от болка лице.

— Точно вие едва ли имате право да поставяте под съмнение моята преданост на делото — студено каза Амару.

Джордино коленичи до възрастния мъж и сложи главата му в скута си. Той погледна с презрение към водача на терористите.

— Май не можеш да понасяш критика, а?

Джордино беше готов да отбие удар, насочен към незащитената му глава, но преди пазачът да успее да вдигне отново приклада на пушката си, Шанън застана между тях.

Тя изгледа гневно Амару, а пребледнялото й до преди миг от страх лице сега беше почервеняло от ярост.

— Ти си един мошеник — рязко заяви тя.

Амару я изгледа изненадано.

— И как стигнахте до това любопитно заключение, доктор Келси?

— Ти знаеш името ми?

— Моят агент в Съединените щати ме осведоми за намерението ви да проучите планините, преди вие и приятелите ви да излетите от летището във Финикс, Аризона.

— Искаш да кажеш доносник.

Амару сви рамене.

— Думите нямат никакво значение.

— Мошеник и шарлатанин — продължи Шанън. — Ти и хората ти не сте никакви революционери от „Сияен път“. Твърде далеч сте от тях. Вие сте най-обикновени хакероси, крадливи обирджии на гробници.

— Тя е права — подкрепи я Роджърс. — Не бихте имали достатъчно време да обикаляте из областта и да взривявате електропроводи и полицейски участъци и едновременно с това да успеете да натрупате такова огромно съкровище от древни предмети в храма. Съвсем ясно е — ти командваш организирана банда от крадци на антики и тази операция запълва изцяло времето ви.

Амару погледна към пленниците с подигравателно замислено изражение.

— Е, щом този факт е толкова очевиден за всички присъстващи в стаята, няма да си правя труда да го отричам.

За няколко секунди се възцари тишина, после Док Милър се изправи несигурно на крака и погледна Амару право в очите.

— Ти, крадлива отрепка — дрезгаво произнесе той. — Крадец, грабител на антики. Ако зависеше от мен, щях да наредя да застрелят теб и бандата ти от мародери като…

Милър внезапно млъкна, когато Амару, с изражение, напълно лишено от всякакво чувство и с черни очи, от които струеше злоба, извади деветмилиметровия автоматичен „Хеклер и Кох“ от кобура на бедрото си. Със смразяваща неизбежност, както често се случва в сънищата, той спокойно простреля Док Милър право в гърдите. Кънтящият гръм отекна из храма, проглушавайки ушите им. Един изстрел беше достатъчен. Док Милър отхвръкна рязко назад към каменната стена, задържа се прав за един разтърсващ миг, а после падна напред по корем, без да издаде звук, със странно сгърчени под гърдите ръце и длани, а върху пода се образува локвичка кръв.

Реакцията на всеки от пленниците беше различна. Роджърс стоеше като статуя, замръзнала във времето, с широко отворени, изпълнени с ужас и неверие очи, а Шанън инстинктивно изпищя. Джордино, който не за пръв път ставаше свидетел на насилствена смърт, стисна юмруци край тялото си. Леденостудената невъзмутимост, с която беше извършено убийството, го изпълни с дива ярост, укротена единствено от чувството на влудяваща безпомощност. Нито той, нито останалите изпитваха някакво съмнение, че Амару щеше да избие всички. Тъй като нямаше какво да губи, Джордино се напрегна, готов да скочи върху убиеца и да изтръгне гръкляна му, преди да получи неизбежния куршум в главата.