Клайв Къслър - Златото на инките

Шанън загуби дар слово. За няколко секунди величествената гледка я порази. Тя веднага разбра какво представлява този огромен комплекс. Ако трябваше да вярва на това, което виждаше пред себе си, терористите от „Сияен път“ бяха открили един невероятен изчезнал град. Град, в чието съществуване, археолозите, в това число и тя самата, се съмняваха, град, който ловците на съкровища бяха търсили в продължение на четири века, но никога не бяха открили — изчезналият Град на мъртвите, чиито легендарни богатства бяха далеч по-големи от онези в Долината на царете в древен Египет.

Шанън стисна здраво ръката на Роджърс.

— Изчезналият Пуебло де лос Муертос — прошепна тя.

— Изчезналият какво? — озадачено попита той.

— Не говорете — сопна се един от терористите, като стовари приклада на пушката си върху гърба на Роджърс в областта на бъбреците.

Роджърс изохка сподавено. Той залитна и почти падна, ала Шанън храбро му помогна да се задържи на крака, готова за удар, който, за щастие, така и не последва.

След като повървяха малко по широка, застлана с камъни улица, те приближиха облата постройка, която се извисяваше над заобикалящия я обреден комплекс като готическа катедрала над средновековен град. Те изкачиха с мъка поредица от много стръмни вити стъпала, украсени с мозайки на крилати хора, наредени в камъка, композиции, които Шанън не беше виждала никога до този момент. На горната площадка, зад огромен сводест портал, те влязоха в стая с висок таван, по каменните стени на която бяха изсечени геометрични мотиви. По средата на пода бяха струпани изящно изваяни каменни скулптури с най-различна форма и големина. В стаички, които започваха от главното помещение, бяха накамарени фигурални керамични гърнета и великолепни богато украсени съдове. В една от тези стаички беше струпана висока купчина отлично запазени тъкани във всевъзможни цветове и с най-различни шарки.

Археолозите останаха изумени при вида на огромното съкровище от древни предмети. Те сякаш се бяха озовали в гробницата на Тутанкамон в Долината на царете в Египет, преди съкровищата й да бъдат изнесени от прославения археолог Хауард Картър 7 7 Хауард Картър — английски археолог, разкрил през 1922 г. гробницата на египетския фараон Тутанкамон в Долината на царете край Луксор. — Б.пр. и изложени в националния музей в Кайро.

Не им остана много време да разгледат съкровището от находки. Терористите бързо поведоха перуанските студенти надолу по едно вътрешно стълбище и ги затвориха в килия, разположена дълбоко под горния храм. Джордино и останалите бяха грубо наблъскани в една странична стая, където да ги пазят останаха двама навъсени бунтовника, които ги гледаха така, сякаш бяха изтребители, разглеждащи гнездо на паяци. Всички, с изключение на Джордино, се отпуснаха с облекчение върху твърдия студен под. Изтощението беше оставило своя отпечатък по изпитите им лица.

Обхванат от чувство на безсилие, Джордино удари с юмрук по каменната стена. По време на форсирания преход той напрегнато беше следил за някаква възможност да се изплъзне незабелязано в джунглата и да се отправи обратно към понора, но бягството се оказа невъзможно. Зад него през целия път се редуваха най-малко трима пазачи, насочили с твърда непоколебимост автоматичните си пушки в гърба му. Нямаше нужда да го убеждават, че те имат богат опит във вземането на заложници и превеждането им през неравен и горист терен. Всяка надежда да стигне до Пит вече беше наистина нищожна. По време на прехода той беше потискал присъщото си непокорство и се беше държал кротко и смирено. Като се изключеше смелата проява на загриженост за Док Милър, той не беше направил нищо, с което да предизвика порой от куршуми в корема си. Той трябваше да остане жив. За него нямаше съмнение, че умреше ли той, Пит също щеше да умре.

Ако Джордино имаше и най-малката представа, че Пит се беше изкачил по стръмната стена на понора и крачеше неуморно по старата, застлана с камъни пътека, само на тридесет минути след тях, той може би щеше да почувства нужда да иде на църква при първа възможност. Или в най-лошия случай щеше поне да се замисли за малко над тази идея.

Заслонил внимателно фенерчето, за да не бъде забелязан от терористите и насочил лъча му надолу към следите в изгнилите листа, които покриваха меката почва и се губеха в тъмнината, Пит се носеше през гъстата гора. Без да обръща внимание на дъжда, той се движеше с непоколебимостта на човек, който не чувства и не усеща нищо. Времето беше загубило значението си и той нито веднъж не погледна към светещия циферблат на своя часовник. Дългият и мъчителен преход през дъждовната гора в тази глуха доба се беше превърнал в размазано петно в съзнанието му. Едва когато утринното небе започна да просветлява, той изгаси фенерчето и настроението му се подобри.