Клайв Къслър - Златото на инките

Когато започна преследването, терористите имаха повече от три часа преднина. Ала той беше намалил тази преднина, като крачеше с постоянно темпо в стръмните участъци на пътеката и подтичваше в малкото отсечки, където тя за кратко ставаше равна. Той нито за миг не забави крачка, нито веднъж не спря да си почине. Сърцето му беше започнало да бие силно от непрестанното напрежение, но краката му продължаваха да се движат неуморно, без болки и схващане на мускулите. Щом излезе на древния, покрит с каменна настилка път и стана по-лесно да се придвижва, той ускори крачка. Мислите за невидимите опасности, които джунглата криеше, бяха останали на заден план през тази сякаш безкрайна нощ. Страхът и тревогата някак странно избледняха в далечината.

Пит почти не обръщаше внимание на каменните постройки край дългия път. Той се движеше стремително напред, сега вече на светло и в открита местност, като не правеше почти никакви опити да се крие. Едва когато стигна до прохода, който водеше към долината, той намали темпото и спря, оглеждайки местността пред себе си. Той забеляза огромния храм пред стръмната урва, който беше отдалечен на около половин километър. На върха на дългото стълбище седеше една малка приведена фигура с гръб към широк сводест проход. За Пит нямаше никакво съмнение, че точно там терористите са отвели заложниците. Тесният проход беше единственото място, откъдето можеше да се влезе и излезе от заобиколената със стръмни скали долина. Облекчението, което изпита, го накара да забрави страха и тревогата от мисълта, че може да се натъкне на труповете на Джордино и археолозите. Преследването беше завършило: сега терористите, които все още не знаеха, че са се превърнали в жертви, трябваше безшумно да бъдат премахнати един по един, докато численото им превъзходство постепенно намалееше.

Той започна да се приближава, като използваше за прикритие порутените стени на старите жилищни сгради около храма. Приведен, Пит безшумно притичваше от едно прикритие до друго, докато изпълзя зад голяма каменна фигура с формата на фалос. Той спря и погледна нагоре към входа на храма. Дългото стълбище, което водеше към входа, представляваше труднопреодолимо препятствие. Освен ако не успееше по някакъв начин да стане невидим, Пит щеше да бъде застрелян преди да е изминал и четвърт от пътя нагоре по стръмните стъпала. Всеки опит посред бял ден беше равносилен на самоубийство. Нямаше начин да влезе, с горчивина си помисли той. И дума не можеше да става да заобиколи стълбището. Страничните стени на храма бяха твърде стръмни и твърде гладки. Камъните бяха подредени с такава точност, че в цепнатините не можеше да се промуши дори острието на нож.

Провидението се оказа благосклонно към него. Проблемът да се промъкне по стълбите, без да го забележат, отпадна, когато Пит забеляза, че терористът, който охраняваше входа към храма, беше заспал дълбоко след изтощителния марш през гъсто обраслите с дървета планини. Като пое дълбоко дъх и издиша, Пит започна да се прокрадва към стълбището.

Тупак Амару беше лицемерен, ала опасен тип и това му личеше. Взел името на последния цар на инките, който бил измъчван и убит от испанците, той беше нисък, с тесни рамене, безизразно мургаво лице и имаше вид на човек, който сякаш никога не беше се научил да показва и най-малкия признак на състрадание. За разлика от повечето планинци, чиито широки лица бяха гладки и голобради, Амару имаше огромни мустаци и дълги бакенбарди, които се спускаха от гъста и права коса, черна като лишените му от живец очи. Когато тесните безкръвни устни се разтегнеха в лека усмивка, което рядко се случваше, под тях се показваха два реда зъби, които биха накарали всеки зъболекар да се почувства горд. Хората му, за разлика от него, често се усмихваха свирепо през нащърбени и неравни, оцветени от кока предни зъби.

Амару беше потопил в кръв и разруха целия гъсто обрасъл с растителност планински район на Амазонас, административна област в североизточно Перу, разяждана от изключителна бедност, тероризъм, болести и бюрократична корупция. Неговата банда от главорези беше отговорна за изчезването на няколко изследователи, правителствени археолози и цяла армия патрули, които бяха влезли в района и никой повече не беше видял. Той не беше революционерът, какъвто изглеждаше на пръв поглед. Амару пет пари не даваше за революцията или за подобряване на участта на изключително бедните индианци от вътрешността на Перу, повечето от които обработваха мъничките си нивици, за да скърпят двата края на мизерното си съществувание. Амару имаше друга причина да контролира района и да държи в подчинение суеверните местни жители.