Клайв Къслър - Нощно издирване

Изпълни се с прилив на въодушевление. Беше разчистил първото препятствие. Оставаше още едно, най-хитрото, най-чувственото от всички.

Даниел лежеше в леглото и наблюдаваше как димът от цигарата й се вие към тавана. Съвсем слабо съзнаваше, че се намира в топлата малка стая в уединената селска къща извън Отава, че вечерният мрак се сгъстява, че до нея лежи силно, гладко тяло.

Надигна се до седнало положение и погледна часовника си. Любовната игра беше свършила и тя изпитваше съжаление, че не можеше да продължи до безкрайност. Отговорността я зовеше и принуждаваше да се върне отново в действителността.

— Не е ли време да тръгваш? — попита той, примъквайки се по-близо до нея.

Тя кимна.

— Трябва да играя ролята на загрижена съпруга и да отида на свиждане в болницата.

— Не ти завиждам. Болниците са същински кошмар в бяло.

— Свикнах вече.

— Как е Шарл?

— Лекарите казаха, че след няколко седмици можел да се прибере у дома.

— За какво ще се прибира у дома? — попита презрително той. — На кормилото на страната няма никой. Ако утре имаше избори, той положително щеше да ги загуби.

— Всичко е в наша полза. — Тя стана от леглото и започна да се облича. — След като Жюл Герие не е вече на пътя ни, тъкмо сега е моментът да си подадеш оставката от кабинета и да обявиш публично кандидатурата си за президент на Квебек.

— Ще трябва внимателно да обмисля речта си. Въпросът е да се появя като спасител. Не мога да си позволя да бъда изхвърлен като плъх, изскочил в потъващ кораб.

Тя се приближи и седна до него. Леката миризма на мъжествеността му я възбуди отново. Постави ръка върху гърдите му и усети ударите на сърцето.

— Днес следобед ти не беше същият, Анри.

Лицето му като че ли доби загрижен вид.

— Защо?

— Беше по-груб в любенето. Дори жесток.

— Мислех, че промяната ще ти хареса.

— Хареса ми. — Тя се усмихна и го целуна. — Усещах те различен дори вътре в мен.

— Нямам представа защо съм бил такъв — подметна нехайно той.

— Нито пък аз, но беше хубаво.

Тя с неохота се отдели от него и се изправи. Сложи си палтото и ръкавиците. Той я наблюдаваше легнал.

Даниел се спря и го погледна проницателно.

— Така и не ми каза как успя да уредиш смъртта на Жюл Герие да изглежда естествена.

В очите му засвяткаха ледени пламъчета.

— По-добре е да не знаеш някои неща.

Тя доби вид, сякаш някой я удари през лицето.

— Досега между нас нямаше тайни.

— Вече имаме — равнодушно отвърна той.

Тя не знаеше как да реагира на внезапната му студенина. Никога не го беше виждала такъв и това я смая.

— Изглеждаш сърдит. Аз ли казах нещо?

Той я погледна без никакъв интерес и сви рамене.

— Очаквах повече от теб, Даниел.

— Повече?

— Не ми каза нищо повече от това, което сам мога да прочета във вестниците.

Тя го погледна изпитателно.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Вътрешните му мисли, разговорите му с другите министри от кабинета, как смята да поддържа отношения с Квебек след отделянето й. Дали мисли да си подаде оставката. Дявол да го вземе, нужна ми е информация, а ти не ми я доставяш!

Тя направи изразителен жест с ръце, когато заговори:

— Шарл много се промени след самолетната катастрофа. Стана по-потаен. Не ми се доверява както преди.

Погледът му продължи да е мрачен.

— Тогава не си ми нужна повече.

Лицето й се изкриви от мъката и гнева, които се надигнаха в нея.

— Отсега нататък не си прави труда да ми се обаждаш — продължи той с леден тон, — освен ако нямаш нещо особено важно да ми съобщиш. Вече няма да поемам рискове заради скучни сексуални игрички.

Даниел се втурна към вратата и преди да излезе, се обърна към него.

— Мръсен кучи син! — със задавен от сълзи глас изрече тя.

Странно, мина й през ума, че досега не бе виждала чудовището в него. Тя се стегна от побилите я тръпки и се втурна навън, бършейки с опакото на дланта си бликналите сълзи.

Смехът му я последва до колата и отекваше в ушите й, докато шофираше на път за болницата.

Тя не можеше да знае, че там, в стаичката на селската къща, лежеше Фос Глай, изпълнен с огромно задоволство от себе си, че удържа с пълна победа и последния си тест.

Началникът на кабинета на президента кимна безизразно за поздрав и остана на мястото си зад бюрото, когато влезе Пит.

— Седнете, господин Пит. Президентът ще ви приеме всеки момент.

Дори не му подаде ръка, затова Пит остави куфарчето си за документи на килима и седна на дивана до прозореца.