Клайв Къслър - Нощно издирване

Минаха десетина секунди, преди да чуе, че тя затвори телефона и линията прекъсна. Тогава той набра хотелската телефонна централа.

— Мога ли да ви услужа?

— Да, бихте ли позвънили след една минута в стая триста шейсет и седем и да потърсите Брайън Шоу? И ако обичате, не казвайте кой се обажда.

— Само това ли?

— Когато се обади лично Шоу, просто изключете линията.

— Да, господине.

Шоу тръгна отново към банята и надникна през вратата.

— Примирие?

Хайди го погледна и се усмихна.

— Как би се почувствал, ако аз те полеех така?

— Усещането нямаше да е същото. Аз нямам твоето телосложение.

— Сега цялата ще смърдя на шампанско.

— Ще бъде прекрасно.

Телефонните апарати в апартамента зазвъняха.

— Сигурно е за теб — каза той нехайно.

Тя се протегна и вдигна слушалката, после му я подаде.

— Търсят Брайън Шоу. Може би ще предпочетеш да говориш от стаята.

— Нямам тайни от теб — отвърна той с лека усмивка.

Шоу смънка нещо в едностранния разговор и затвори телефона. Лицето му прие гневен израз.

— Дявол го взел! Беше консулът. Трябва да се срещна с един човек.

— В този час на нощта?

Той се наведе и целуна пръстите, които се подаваха от гипса.

— Живей в очакване. Връщам се след два часа.

Уредникът на Железопътния музей на Лонг Айланд беше застаряващ пенсиониран счетоводител, който питаеше дългогодишна страст към локомотивите. Той тръгна, прозявайки се, между изложените реликви, като не спираше да мърмори, задето го бяха събудили посред нощ, за да отвори музея за някакъв агент на ФБР.

Той стигна до старинна врата с гравюра на стъклото, изобразяваща лос на върха на хълм, свел глава към локомотив, бълващ голям облак пара. Уредникът запремята ключовете, окачени на голяма връзка. После отключи вратата, отвори я и светна лампите.

Спря на прага и опря ръка в рамката, за да препречи пътя на Шоу.

— Наистина ли сте агент на ФБР?

Шоу въздъхна от глупавия въпрос и показа за трети път набързо подправена карта за самоличност. Изчака търпеливо уредника да прочете отново дребния шрифт.

— Уверявам ви, господин Райнхолд…

— Райнголд. Като марката бира.

— Извинете. Уверявам ви, че Бюрото нямаше да ви обезпокои в този късен час, ако работата не беше толкова спешна.

Райнголд вдигна поглед към него.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Съжалявам, но не.

— Скандалът „Амтрак“. Положително разследвате скандала „Амтрак“.

— Не мога да ви кажа.

— Или влаков обир. Явно е нещо много поверително. Нищо не казаха в новините в шест часа.

— Мога ли да ви помоля да тръгваме — подкани го нетърпеливо Шоу. — Нямам много време.

— Да, да, просто питах — отвърна разочарован Райнголд.

Той го поведе по тясна пътека между високи лавици, натъпкани с подвързани томове за железните пътища, повечето много стари издания. Спря в края на библиотечен шкаф, съдържащ големи папки, вторачи поглед през бифокалните си очила и зачете на глас надписите.

— Я да видим… Железопътни трасета на „Ню Хейвън & Хартфорд“, Южни железопътни линии „Лейк шор & Мичиган“, „Бостън & Олбъни“… а, ето и Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“. — Той занесе папката на една маса и отвърза връзките на кориците. — Голяма работа е била тази линия за времето си. Над три хиляди километра релси. По нея се е движил първокласен експрес, наречен „Манхатън лимитид“. Някаква определена отсечка ли ви интересува?

— Сам ще я намеря, благодаря ви — каза Шоу.

— Искате ли чаша кафе? Мога да направя горе, в канцеларията. Ще отнеме само няколко минути.

— Много сте любезен, господин Райнголд. Добре ще ми дойде чаша кафе.

Райнголд кимна и се отдалечи по пътеката. На вратата спря и се обърна. Шоу седеше зад масата и преглеждаше старите пожълтели пътни карти.

Когато се върна с кафето, папката, грижливо завързана, бе поставена обратно на мястото си върху лавицата.

— Господин Шоу?

Отговор нямаше. Библиотеката беше празна.

Пит се чувстваше въодушевен и решителен, дори превъзбуден. Дълбоката увереност от мисълта, че е отворил врата, подминавана от поколения наред, му действаше като стимулатор. С оптимизъм, какъвто не го бе владеел досега, той застана насред малкото пусто пасбище и зачака двумоторния реактивен самолет да се снижи за кацане.

При нормални процедури подобен подвиг щеше да е невъзможен — полето беше осеяно със стари дънери и набраздено от сухи дерета. Най-дългата равна част едва достигаше петнайсет метра и свършваше в покрита с мъх каменна стена. Пит беше очаквал вертолет и сега се запита дали пилотът е пожелал смъртта си, или е объркал летателния апарат.