Клайв Къслър - Нощно издирване

Малко по малко той проследи правата като стрела железопътна линия между разрушения мост и покрайнините на индустриалния район на Олбъни, напрягайки очите си, за да зърне и най-малката подробност, нещичко, което да наподобява на изоставено железопътно разклонение.

Тайната оставаше забулена.

Накрая се предаде и тъкмо се облегна назад на стола, за да отмори очи, Хайди и Джордино влязоха в помещението за морски карти на „Де Сото“. Пит се изправи уморено и прегърна Хайди.

— Как е кракът ти? — поинтересува се той.

— Върви към подобрение, благодаря.

Мъжете й помогнаха да седне на стол. Джордино взе патериците и ги подпря на отвесната преграда. После остави куфарчето й за документи на пода до нея.

— Ал ми каза, че си ударил на камък — обърна се тя към Пит.

Той кимна.

— Така изглежда.

— Имам още лоши новини за теб.

Пит не каза нищо, само я изчака да продължи.

— Брайън Шоу знае всичко — изтърси тя направо.

Пит прочете притеснението в очите й.

— „Всичко“ е доста обширно понятие.

Хайди поклати глава от отчаяние.

— Откраднал е от музея пътните карти на старата железопътна линия, преди да успея да ги прегледам.

— Ще му бъдат от малка полза, освен ако не знае какво да търси.

— Струва ми се, че се е досетил — отвърна тихо Хайди.

Пит остана замислен за миг, отхвърляйки всяка мисъл да разпитва Хайди. Станалото беше станало. Вече нямаше значение как Шоу е успял да се домогне до ключа на загадката. Колкото и да беше невероятно, Пит се почувства жегнат от ревност. И не можеше да не се запита какво толкова намира Хайди у по-възрастния мъж.

— Значи той вече е в района.

— И сигурно в тази минута го тараши — допълни Джордино.

Пит погледна Хайди.

— Картите може и да не му послужат. На въздушните снимки не се вижда никакво разклонение.

Хайди вдигна куфарчето, постави го в скута си и откопча ключалките.

— Само че разклонение е имало! — заяви твърдо тя. — Било е използвано да пресича главния път при железопътен възел, наречен Мондрагън Хук.

Атмосферата в помещението се съживи.

— Къде се намира това? — попита Пит.

— Без стара пътна карта не мога да ти кажа с точност.

Джордино бързо прелисти няколко топографски карти на долината.

— Тук няма нищо такова, но тези карти са едва от хиляда деветстотин шейсет и пета година.

— Как откри този Мондрагън Хук? — продължи да се интересува Пит.

— С елементарно разсъждение — сви рамене Хайди. — Запитах се къде аз бих скрила локомотив и седем пулманови вагона така, че никой да не ги намери цял живот. Единственият отговор беше: под земята! Тогава започнах да се връщам назад във времето и проверих старите спедиторски протоколи на Олбъни за периода преди хиляда деветстотин и четиринайсета година. Попаднах на златна жила и открих осем различни товарни композиции, които са теглили вагонетки, пълни с варовик.

— С варовик ли?

— Да. Товарите са тръгвали от жп възела Мондрагън Хук и са били предназначени за циментов завод в Ню Джърси.

— Кога?

— През хиляда осемстотин и деветдесетте години.

Джордино изглеждаше скептично настроен.

— Този Мондрагън Хук може да се намира на стотици километри оттук.

— Трябва да се пада някъде под Олбъни — подчерта Хайди.

— Откъде си толкова сигурна?

— Вярно, че в протоколите на „Ню Йорк & Квебек“ не са вписани вагонетките с варовик, превозвани на товарни влакове, преминаващи през Олбъни. Но попаднах случайно на тях в един спедиторски дневник на железопътното депо в Джърмънтаун, където има стрелка за отклонение.

— Джърмънтаун. Това е на двайсет и четири километра надолу по реката.

— Следващата ми стъпка беше да разуча старите геоложки карти — продължи Хайди, като извади една от тях и я разгъна върху масата. — Единствената подземна варовикова кариера между Олбъни и Джърмънтаун се намира ето тук. — Тя направи отметка с молив. — На около четиринайсет километра на север от моста Довил-Хъдсън и на километър западно от него.

Пит доближи бинокулярната лупа до очите си и започна да оглежда въздушните снимки.

— Тук, на изток от кариерата, има кравеферма. Жилищната постройка и оборът са заличили всички остатъци от железопътния възел.

— Да, виждам — възкликна възбудено Хайди. — Ето и павиран път, който отива към Трууей в щата Ню Йорк.

— Нищо чудно, че си загубил следата — отбеляза Джордино. — Пътят е покрит с асфалт.

— Ако се вгледаш по-добре — каза Пит, — ще забележиш част от стара баластра с дължина стотина метра, която се отбива от пътя и свършва в подножието на стръмен хълм или планина, както биха го нарекли местните жители.