Клайв Къслър - Нощно издирване

— Да направим още една обиколка — предложи Пит.

— Променям посоката — потвърди Уеслър.

Още пет пъти те облетяха губещите се релси на Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“, но тънката и крехка линия, прорязваща извънградската местност, оставаше все тъй самотна и никъде не се прекъсваше от видими разклонения.

Ако камерите не заснемеха нещо, което той е пропуснал да види, единствената му надежда да открие „Манхатън лимитид“ оставаше Хайди Милиган.

Пътните карти от Железопътния музей бяха изчезнали от папката и Хайди несъмнено знаеше кой ги е откраднал.

Шоу се беше върнал в хотела късно същата нощ и двамата се любиха нежно до сутринта. Когато обаче Хайди се събуди, от Шоу нямаше и следа. Твърде късно се досети, че той е подслушвал разговора й с адмирал Сандекър.

Докато се любеха, тя неведнъж си помисли за Пит. С него беше съвсем различно. В леглото Пит беше всепоглъщащ и необуздан и я подтикваше да му отвръща със същото. Тяхното любене беше нещо като състезание, като спортен турнир, в който тя никога не печелеше. Пит я поглъщаше, оставяше я да плува в мъгла от изтощително поражение. Дълбоко в нея оставаше чувството, че независимото й его е потъпкано и съзнанието й отказваше да приеме превъзходството му, макар в същото време тялото й да жадуваше за това с греховна страст.

С Шоу актът беше нежен и едва ли не почтителен и тя можеше да владее реакциите си. Те взаимно се поощряваха, а поотделно бяха като двама гладиатори, които се въртят в кръг, като всеки дебнеше да открие пролука, за да надвие другия. Пит винаги я оставяше изтощена и с чувството, че е била използвана. Шоу също я използваше, само че с различна цел, което, колкото и да беше странно, като че ли нямаше значение за нея. Тя копнееше да се върне при него като човек, който се завръща от бурно пътешествие.

Хайди се облегна на стола в библиотеката на музея и затвори очи. Шоу е решил, че задигайки архивите, я е пратил в задънена улица. Но имаше други източници за запознаване с железопътната история, други архиви, частни колекции или исторически общности. Шоу знаеше, че тя няма достатъчно свободно време, за да тръгне да ги търси. Затова сега й се налагаше да измисли друг начин да ги намери. Но онова, което Шоу не знаеше, което интригантският му ум не можеше да предвиди, беше, че тя изобщо не бе влязла в капана.

— Добре, господин Елегантен задник — прошепна тя на смълчаните лавици, — сега вече те пипнах!

Тя повика прозяващия се уредник, който продължаваше да се възмущава от невъзпитаните агенти на ФБР.

— Бих искала да видя архивите със старите спедиторски протоколи и дневниците на влака.

Той кимна сърдечно.

— Разполагаме с каталози на образци от спедиторски документи. Но не на всички, разбира се. Много са обемисти, за да ги съхраняваме. Само ми кажете какво точно ви интересува и с удоволствие ще го потърся.

Тя му каза и до обяд откри онова, което търсеше.

Хайди слезе от самолета на летището на Олбъни в четири часа следобед. Джордино беше дошъл да я посрещне. Тя отказа предложението да седне в инвалидна количка и настоя да отиде до колата с патерици.

— Как вървят нещата? — попита тя, когато Джордино отби и се вля в автомобилното движение в посока юг.

— Не е много обнадеждаващо. Когато слязох от шлепа, Пит се бе вглъбил във въздушните снимки. Никъде не се вижда разклонение на линията.

— Мисля, че аз открих нещо.

— Ами дано за разнообразие късметът ни да проработи за малко — смънка Джордино.

— Не се показваш въодушевен.

— Младежкият ми дух се изпари.

— Толкова ли са зле нещата?

— Прецени сама — утре следобед президентът ще говори пред Канадския парламент. С нас е свършено. Няма начин да открием договора дотогава, дори такъв да съществува, в което се съмнявам.

— Какво казва Пит? — попита Хайди. — За влака имам предвид, къде другаде може да бъде, щом не е в реката?

— Той е убеден, че влакът дори не се е приближавал до моста.

— А ти какво мислиш?

Джордино гледаше с безизразно лице пътя пред себе си. После се усмихна.

— Аз мисля, че е чисто хабене на думи да се спори с Пит.

— Защо, защото е непреклонен ли?

— Не — отвърна Джордино. — Защото обикновено се оказва прав.

В продължение на четири часа Пит изучаваше увеличените снимки с бинокулярни лещи, като мозъкът му тълкуваше подробностите в три измерения.

Криволичещите дъсчени огради, разделящи пасбищата от горските площи, автомобилите и къщите, един червено-жълт балон с горещ въздух, който се явяваше цветно петно на фона на зеления пейзаж — всичко това се открояваше с удивителна яснота. Дори някоя и друга траверса се виждаше сред обраслия с бурени коловоз.