Клайв Къслър - Нощно издирване

— Тогава защо е бил обирът в Уакетшър? Защо Маси е рискувал всичко за някакви си жалки осемнайсет долара?

— Прекарах повече от една нощ загледан в тавана над тази загадка. — Бийти сведе поглед към масата и отмести чашата си. — Като се изключи тази лудост, Маси никога не е вършил работа с печалба по-малка от двайсет и пет хилядарки.

— И след това веднага изчезнал.

— И аз щях да изчезна, ако се окажех причина за сто жертви. — Бийти отпи дълга глътка от бирата си. — Тъй като не обърнал внимание на молбите на началник-гарата да спре влака и допуснал да загинат в студената река жени и деца, той бил вписан в аналите на престъпленията като жесток масов убиец вместо Робин Худ.

— Как си обяснявате тази кражба?

— Искал е да обере влака — отвърна със сериозен тон Бийти. — Но нещо се е объркало. Същата нощ се извила силна буря. Влакът закъснявал. Може би това да е разстроило графика му, не знам. Но нещо е осуетило плановете му.

— Какво е имало за крадене във влака?

— Два милиона в златни монети.

Пит вдигна поглед.

— Не прочетох нищо за пратка от злато в „Манхатън лимитид“.

— Това са златни двайсетдоларови монети, изсечени през хиляда деветстотин и четиринайсета година във Филаделфийския монетен двор. Били предназначени за банките в Ню Йорк. Изглежда, Маси е надушил за пратката. Железничарските власти се мислили за хитри, като натоварили златото във вагон, който да пропътува половината страна, вместо да го пратят директно по главния път. Слуховете говорят, че вагонът бил прикачен за „Манхатън лимитид“ в Олбъни. Разбира се, нищо не може да се докаже. За изчезването му, ако изобщо е изчезнало, така и не бе съобщено. Вероятно банковите големи клечки са предпочели да запазят името си, като не раздухват въпроса.

— Може би това обяснява защо коловозът за малко да се пропука, едва удържайки влака.

— Сигурно. — Бийти остана замислен в продължение на минута. После продължи: — От всички престъпления, които проучих в полицейските архиви в света, най-много ме заинтригува дребната кражба на Маси в Уакетшър.

— Май намирисва на друга причина.

— Как така?

— Тази сутрин в една лаборатория бяха открити следи от железен сулфид в мострите, взети от моста Довил-Хъдсън.

Бийти присви очи.

— Железен сулфид се слага в черния барут.

— Точно така. Изглежда, Маси е взривил моста.

Бийти се изуми от предположението.

— Но защо? Какъв е бил мотивът му?

— Ще отговорим на въпросите — отвърна Пит, — когато открием „Манхатън лимитид“.

Пит караше механично по обратния път към „Де Сото“. Една мисъл надделяваше над другите, мисъл, на която не бе обърнал внимание. Отначало я бе отхвърлил, но тя не му даваше мира. Накрая се оформи напълно и доби смисъл.

Той спря до телефонна будка на паркинга пред един супермаркет и позвъни във Вашингтон. Чу се сигнал и след малко по линията се разнесе сърдит глас:

— Сандекър слуша.

Пит не си направи труда да се представи.

— Имам молба.

— Изстрелвай я.

— Трябва ми балон за повдигане на съоръжения.

— Я повтори.

Пит почти си представи как устните захапаха по-здраво края на пурата.

— Балон за повдигане на съоръжения. Трябва да го получа до утре предобед.

— За какво ти е притрябвал?

Пит пое дълбоко въздух и му обясни.

Вийон изви служебния реактивен самолет наляво, за да заобиколи един следобеден кълбест облак. Даниел наблюдаваше през прозореца на втория пилот как килимът от канадски борове се изплъзва под тях.

— Толкова е красиво! — каза тя.

— Човек пропуска тази гледка от пътническите самолети — отбеляза Вийон. — Те летят толкова високо, че не можеш да се насладиш на подробностите.

Даниел беше облечена в тъмните тонове на синьото — плътно прилепнал по тялото пуловер и памучна трикотажна пола, която обгръщаше коленете й.

— И новият ти самолет е красив.

— Подарък ми е от заможни поддръжници. Правото на собственост не е на мое име, разбира се, но никой не се докосва до него освен аз.

Двамата замълчаха за известно време, докато Вийон поддържаше прав курс над сърцето на парка Лорънтайдс. Около тях, като мънички диаманти в смарагдово гнездо, започнаха да изникват сини езера. Ясно се виждаха малки лодки с рибари, хвърлили мрежи за петниста пъстърва.

Даниел заговори отново:

— Радвам се, че ме покани. Не сме се виждали толкова време.

— Само няколко седмици — каза той, без да я поглежда. — Бях зает с кампанията.