Клайв Къслър - Сахара

Ева се затича обратно по пътеката към останалите и започна да ги буди.

Гримес бе първият, който запита Хопър.

— Защо кацаме?

— Нямам определена представа. Пилотите нямат намерение да ни кажат.

— Може би те извършват принудително кацане.

— Ако е така, те ще запазят за себе си причините.

Ева се наведе над седалката и погледна прозореца. Забеляза жълтеещи светлини в нощта на няколко километра от носа на самолета.

— Светлини пред нас! — обяви тя.

— Бихме могли да разбием вратата на пилотската кабина! — предложи Гримес.

— Поради каква причина? — възрази Хопър. — Ако пилотите възнамеряват да кацнат, няма начин да ги спрем. Никой от нас не може да пилотира джет лайнер.

— Тогава единственото, което ни остава, е да седнем на седалките и да затегнем коланите — каза Ева.

Още не беше свършила, когато светлините за кацане блеснаха, осветявайки безличната пустиня. Колесарите се спуснаха плавно и само след няколко минути се усети слабия трус от гумите, които докоснаха пясъка. Корпусът се изравни, предният колесар също докосна земята, пилотът форсира двигателите, намали скоростта и само секунди след това спря машината в края на пистата.

— Питам се къде кацнахме — разсъждаваше Ева.

— Ще разберем това съвсем скоро — каза Хопър, придвижвайки се към вратата на пилотската кабина, този път с намерение да я ритне, но това не му се наложи, тъй като в това време тя се отвори и пилотът се показа на вратата.

— Какво означава това прекъсване на полета? Някакъв технически проблем ли? — продължаваше Хопър.

— Тук трябва да слезете! — отговори пилотът бавно.

— За какво говорите? Вие трябва да ни закарате в Кайро!

— Заповедта е да ви сваля тук, в Тебеца.

— Това е чартърен самолет на ООН. Вие сте длъжен да ни откарате където поискаме, но Тебеца или както и да наричате това място, мисля, не сме искали.

— Смятайте, че това е непредвидено кацане.

— Вие не можете просто така да ни захвърлите в средата на пустинята. Как ще се измъкнем оттук и ще продължим за Кайро?

— Поръчката вече е направена.

— Какво ще правим с нашата екипировка?

— Ще бъде охранявана!

— Нашите проби трябва да стигнат до лабораторията на СЗО в Париж колкото е възможно по-бързо.

— Това не е моя грижа. А сега, моля ви, вземете си личния багаж и слизайте.

— Няма да направим такова нещо! — заупорства Хопър.

Пилотът отстрани Хопър и тръгна по пътеката към изхода за пътници. Той свали ключалките на вратата, отвори я и спусна стълбата на земята. След това извади едрокалибрен пистолет и го насочи към смаяните учени.

— Слизайте от самолета сега! — нареди той с глас нетърпящ възражение.

Хопър се доближи плътно до пилота, без да се страхува от оръжието, което опираше в стомаха му.

— Кой сте вие? Защо вършите това?

— Аз съм лейтенант Абубакар Бабананди от малийските военновъздушни сили и действам по нареждане на моите началници.

— И кои точно са те?

— Малийският Военен съвет.

— Искате да кажете — генерал Казим. Той иска да ни застреляте тук.

Хопър се сви конвулсивно, тъй като лейтенант Бабананди го удари доста силно с пистолета в слабините.

— Моля ви, не създавайте неприятности, докторе. Напускайте самолета или ще ви прострелям, както стоите срещу мен.

Ева хвана Хопър за рамото.

— Прави каквото казва, Франк. Не разрешавай гордостта да те убие.

Хопър стъпи на краката си, все още придържайки се за слабините. Бабананди изглеждаше твърд и непоколебим, но Ева усети повече страх в очите му, отколкото решителност. Без да каже дума, Бабананди грубо изблъска Хопър на стълбата на самолета.

— Предупреждавам ви. Не се мотайте повече.

Секунди по-късно, прикрепян от Ева, той слезе на земята и се огледа наоколо.

Шестима мъже, облечени като туареги с башмаци на лицата, застанаха в полукръг около Хопър. Те бяха високи и яки, облечени в черни, дълги роби и въоръжени със саби, запасани около кръста им. Освен това държаха автоматични пушки, чиито цеви бяха насочени право в тялото на Хопър.

От тъмнината изскочиха още две фигури. Едната беше на внушителен мъж, слаб, светлокож; единствената част от него, която се показваше, бяха ръцете и очите, които прозираха през забулилия главата му литам. Робата му беше пурпурночервена, препасана с бял колан. Когато застана до Хопър, той видя само раменете му. Другата фигура беше на жена, която имаше тяло като на борец сумо. Беше облечена в мръсна, широка рокля, която стигаше до коленете й и показваше крака с дебелината на телефонни стълбове. За разлика от останалите, главата й не беше покрита. Беше тъмна като северноафриканка, косата й беше къдрава и вълниста, имаше яки челюсти и остър нос. Очите бяха малки и хлътнали, а устата й заемаше цялата широчина на лицето. Изглеждаше студена и садистична.