Клайв Къслър - Сахара

— Би трябвало да бъдеш находчив, Затеб, като държиш ООН отряда на мушка. Твърдо те съветвам да не подценяваш възможностите му. Когато те не намерят Пит и неговия приятел, ще се върнат обратно в Нигерия. Да свалиш хеликоптера през това време и да убиеш екипажа му е толкова лесно, както да събориш кукувиче гнездо.

— Те са нарушили границите на моята страна.

— Много тривиално — махна с ръка Масар. — Националната гордост не ти подхожда. Те ще провалят своята цел. Пусни ги да си вървят безнаказано.

Казим се усмихна лукаво, после избухна в силен гърлен смях.

— Ив, ти ми отнемаш цялото удоволствие от живота.

— Докато пълня с милиони франкове джоба ти.

— И това също! — отвърна Казим.

Масар посочи към Пит:

— Въпреки всичко ти ще имаш своето развлечение с тези двамата. Сигурен съм, че ще ти кажат онова, което искаш да научиш.

— Те ще проговорят до обяд.

— Уверен съм, че ще го направят.

— Благодаря ти, че ще ги поизпотиш малко в твоя чудесен метален бокс до машинното отделение.

— Удоволствието е мое! — Масар тръгна към страничната врата. — А сега ще ме извиниш, но трябва да видя гостите си. Твърде дълго ги оставих сами.

— Една услуга?

— Ще я имаш, но искам да я назовеш.

— Задръж Пит и Джордино в металния бокс, колкото е възможно по-дълго. Бих желал да се стопи тяхното упорство, преди да ги отведа в Бамако.

— Както желаеш! — съгласи се Масар. — Ще наредя на моите хора да ги сложат обратно там.

— Благодаря, Ив, приятелю мой. За залавянето и предаването им. Аз съм ти признателен!

— Няма защо — отвърна Масар.

Преди да се затвори вратата след Масар, Казим погледна отново Пит. Очите му изразяваха сатанинска злоба. Пит можеше да си спомни само веднъж преди това подобно изражение на лице.

— Приятно прекарване в бокса, г-н Пит, преди да си попаднал при още по-добри условия.

Ако Казим очакваше, че Пит ще трепне или уплаши, жестоко се лъжеше. Той изглеждаше невероятно спокоен. Правеше впечатление на човек, който току-що е спечелил джакпота на игрална машина. Пит се радваше, че адмиралът беше разбрал посланието му и правеше всичко възможно за тяхното спасение. Вратата беше полуотворена и той щеше да се възползва от това.

Твърде възбудена, за да заспи, Ева първа от спящите учени забеляза спускането на самолета. Въпреки че пилотите контролираха машината безупречно, доколкото бе възможно, тя усети загубата на мощност на двигателите и разбра, че самолетът губи височина, когато внезапно ушите й изпукаха.

Ева погледна през прозорчето, но всичко, което видя, бе непрогледна тъмнина. Никакви светлини не се забелязваха върху празната пустинна земя. Един поглед върху циферблата на ръчния часовник й показа, че беше десет минути след полунощ — само час и половина след като те бяха натоварили и последния сандък от екипировката си, както и взетите проби от замърсяването на борда, и бяха излетели от гробището, наречено Аселар.

Тя седеше спокойна и отпусната, мислейки, че може би пилотите само са променили курса и височината, но възникналата слабост в стомаха й подсказваше, че самолетът все още снижава. Ева стана и тръгна по пътеката към седалката, където беше Хопър. Той се наслаждаваше, пушейки лулата си. Тя се наведе над него и прошепна в ухото му:

— Франк, нещо с полета не е наред.

Хопър бе леко задрямал и почти инстинктивно се втренчи в нея.

— Какво каза?

— Самолетът се спуска. Мисля, че кацаме.

— Глупости! — отвърна той. — Кайро е на 5 часа път.

— Не, чух изключване на двигателите.

— Пилотите може би се опитват да пестят гориво.

— Ние изгубихме височина. Сигурна съм в това.

Хопър реагира сериозно на нейния тон, стана и се ослуша много внимателно в шума на двигателите. Погледна през прозореца, после отново се заслуша в двигателите. Някаква тревога го обхвана.

— Мисля, че си права. Изглежда ще кацаме.

Ева посочи към кабината на пилотите.

— Пилотите винаги държат вратата отворена по време на полета. Сега е затворена.

— Изглежда съмнително, но сигурен съм, ще успеем да реагираме. — Той отметна одеялото върху седалката и се изправи. — Няма да е лошо да погледнем.

Ева го последва по пътеката до кабината на пилотите. Хопър натисна звънеца, но никой не му отвори. Лицето му помръкна.

— Наистина е заключено.

Той почука отново на вратата, но отговор не получи. Самолетът продължаваше да снижава.

— Нещо непредвидено ще се случи. По-добре да събудим другите.