Клайв Къслър - Сахара

Хопър се обърна към Батута:

— Много мило, че ни сътрудничите, капитане, и че ни разрешихте да кацнем тук, но това, което виждам, е един призрачен град в пустинята.

Батута седна зад волана на открития мерцедес кабрио и каза невинно:

— Керванът от солните мини в Таодени докладва за заболяване в Аселар. Какво друго мога да ви кажа?

— Нищо няма да ни стане, ако го видим — каза Гримес.

Ева добави в съгласие:

— Ние бихме анализирали водата от кладенеца, за да сме сигурни, че е добра.

— Моля ви, минете оттук — каза Батута. — Ще се върна до самолета, за да докарам багажа на вашите хора.

— Браво, капитане — одобрително каза Хопър — и наглеждайте нашето оборудване.

Без отговор или сбогуване Батута вдигна облак прах и се отправи към самолета, който се беше приземил на една дълга отсечка върху равната земя.

— Дявол го взел, много бързо стана услужлив — забеляза Гримес.

А Ева добави:

— Твърде услужлив, ако питате мен.

— Не се притеснявам много за това — каза Гримес, гледайки нямото селище. — Ако това беше американски уестърн, бих казал, че се разхождаме в капан.

— Капан или не — каза Хопър спокойно, — нека повървим и потърсим обитатели.

Десет минути по-късно те вървяха по тесните като алеи улици на Аселар. Трябваше да правят по няколко крачки напред и назад, за да заобиколят несъбрания разпилян боклук, пръснат навсякъде по земята. Лек топъл бриз ги полъхна и те усетиха миризмата на развалено и прогнило месо, която дразнеше ноздрите им. Отвратителната смрад се усещаше още по-силно след всяка крачка, която правеха напред.

Хопър оглеждаше входовете на постройките, докато стигна пазарището. Тук пред очите им се разкри покъртителна картина. Никой от тях, дори и в най-дивашките желания на подсъзнанието си, не можеше да си представи такава ужасна гледка. Смачкани останки от човешки скелети бяха подредени в една линия, като че ли щяха да бъдат излагани за продан. Опушена и изсушена човешка кожа висеше на едно дърво на пазарния площад, атакувана от ято мухи.

Първата мисъл на Ева бе, че тя вижда човешки останки от сражение с използване на въоръжена сила. Но тази теория бе светкавично опровергана в съзнанието й, тъй като то не можеше да обясни подреждането на скелетите или одраната висяща кожа. Нещо се беше случило тук, което е стигнало твърде далеч, вероятно сражение между кръвожадни войници и пустинни бандити. Тя се наведе и вдигна една кост. Беше от ключицата на рамото. Огледа я внимателно и забеляза отпечатъци от човешки зъби. Храната в стомаха й се надигна. Искаше й се да повърне.

— Канибализъм — прошепна тя в шок.

Гримес взе костта от ръката й и я погледна.

— Тя е права — каза той на Хопър. — Някакви бесни маниаци са изяли всички тези бедни дяволи.

— Има още някой, който не се е върнал при скелетите. Вие и Ева чакайте тук. Ще проверя къщите и ще видя дали мога да намеря един жив човек.

— Предлагам да си плюем на петите обратно към самолета, преди да сме станали месно меню — настояваше Гримес.

— Глупости — прекъсна ги Хопър, — ние търсим един екстремен случай на анормално заболяване. Това може да се окаже конкретния пример на заболяване от токсично замърсяване. Ще продължим да търсим и аз няма да се махна оттук, докато не разнищя до дъно всичко.

— Ще дойда с вас — каза Ева утвърдително.

Гримес също се съгласи. Той беше кавалер от старата школа и не можеше да допусне да бъде по-страхлив от една жена.

— Добре, ще търсим заедно.

Хопър го потупа по гърба.

— Добро шоу, Гримес. Ще бъде чест за мен да бъда частица от супата на деня заедно с вас.

В първата къща, в която влязоха, откриха два трупа на мъж и жена, починали преди седмица. Горещината беше изсушила техните тъкани и свила кожата им. Смъртта не е била мигновена, а мъчително бавна, определи Хопър след обстоен преглед. Това не е било смърт от бързодействаща отрова. Тя е настъпила от удушаване.

— Не мога да кажа много без патологично изследване — каза Хопър.

Гримес погледна надолу. Лицето му беше спокойно и непроницаемо.

— Тези хора са мъртви от известно време. Аз ще използвам добрия шанс да намеря солидни отговори за настъпилата смърт от една свежа жертва.

Това звучеше студено и цинично за Ева. Тя все още не можеше да проумее видяното в тъмната къща. Това толкова я раздвояваше, че се опита да го отхвърли от себе си, докато стигна до една друга къща, пряко пресичаща улицата. Тя се промъкна през вратата й и влезе в нея. Дворът й беше чист и изметен. Почти неприличен, ако го сравнеше с другите, които бяха пълни с останки от трупове. От вътрешността на къщата обаче се носеше воня. Тя премина от стая в стая. Стените бяха бели, таваните — високи и беше светло от многото отворени прозорци. Така стигна до една голяма правоъгълна стая. Тя се скова и остана на място. Разтрепери се от уплаха, когато откри разкъсана плът от разложени човешки крайници, разхвърляни в безпорядък. Ева премина стаята и влезе в отсрещната спалня. Невъобразим шок я скова. Тя замръзна, гледайки един лежащ мъж в леглото, който сякаш си почиваше. Очите му бяха широко отворени и безжизнени. Главата му беше поставена на възглавницата, ръцете — отпуснати настрани. Той гледаше срещу нея с невиждащите си очи, които сякаш са били на дявола. Бялото около тях беше с ясно розовеещ цвят, докато ирисът беше наситеночервен. В моментната си уплаха Ева помисли, че е още жив. Но нямаше никакво движение на гърдите, което ясно показваше, че не диша, както и клепачите на сатанинско оцветените му очи не трепваха.