Клайв Къслър - Сахара

— Д-р Хопър, предполагам.

— А вие трябва да сте г-н Стенли — отговори Хопър с неговия обичаен закачлив хумор.

Нямаше ответна усмивка. Малийският офицер удостои Хопър с неприятелски поглед, който очевидно се прикриваше с протоколна любезност.

— Аз съм капитан Мохамед Батута. Моля ви да ме придружите до летищния терминал.

Хопър погледна към терминала. Приличаше на малка метална клетка с прозорци.

— О, много добре, ако това е най-доброто, което можете да направите — каза той сухо, без поклон.

Те се отправиха към терминала и влязоха в един горещ като пещ офис, обзаведен с няколко етажерки, дървена маса и два стола. Зад масата имаше друг офицер, по старши от Батута, видът му бе на човек, минал през много житейски изпитания. Той гледаше Хопър и го изучаваше с нескрито внимание.

— Аз съм полковник Нухум Манса. Мога ли да видя вашия паспорт?

Хопър беше предварително подготвен и му връчи както своя, така и шестте паспорта на хората от своя екип. Манса разлистваше страниците без интерес, вглеждаше се в написаната националност на всеки един. Накрая запита:

— Защо дойдохте в Мали?

Хопър беше пропътувал света и не се нуждаеше от смешни формалности.

— Вярвам, че знаете целта на нашето посещение.

— Вие ще отговорите на въпроса.

— Ние сме членове на Световната здравна организация при ООН и сме натоварени с мисия да проучим докладите за токсичната болест, избухнала сред вашето население.

— Няма такава болест — отвърна учтиво полковникът.

— Тогава няма да имате нищо против, ако анализираме източниците на вода и вземем проби от въздуха в определена селективност от малките селища до големите градове по протежението на Нигер.

— Ние не обичаме чужденци, които се ровят в недостатъците и задния двор на нашата страна.

Хопър не отстъпваше лесно, когато срещаше тъпото лице на администрацията.

— Ние сме тук, за да спасим живота на много хора. Мисля, че генерал Казим разбра това.

Манса трепна. Фактът, че Хопър споменаваше името на Казим, вместо на президента Тахир, го накара да бъде внимателен.

— Генерал Кази… той е дал разрешение за вашата визита?

— Защо не му позвъните, за да го попитате? — Това беше блъф, но Хопър нямаше какво да губи.

Полковник Манса се изправи и отиде до вратата.

— Чакайте тук — нареди той безцеремонно.

— Моля, кажете на генерала — каза Хопър, — че неговите съседни страни са поканили учените на ООН, за да им се помогне да установят източника на замърсяване и ако той откаже на моя екип да влезе в Мали, ще бъде порицан и ще загуби престиж сред народите в света.

Манса не отговори и напусна стаята. Докато чакаше, Хопър удостои капитан Батута с най-дружелюбния си поглед. Батута затвори очи за известно време, но след това ги отвори и започна да оглежда стаята. След около 5 минути Манса се върна и седна зад бюрото. Без да каже нито дума, той акуратно подпечата всеки паспорт и ги върна след това на Хопър.

— Разрешава ви се да влезете в Мали, за да ръководите своето проучване. Но моля ви, докторе, запомнете: вие и вашите хора сте гости тук. Нищо повече. Ако вършите нежелани действия или вземете участие в някаква акция засягаща сигурността ни, вие ще бъдете депортирани.

— Благодаря, полковник. И моля, благодарете на генерал Казим за любезното му разрешение.

— Ще се придружавате от капитан Батута и десет от неговите хора — заради вашата сигурност.

— Поласкан съм да имам бодигард.

— Вие също така ще докладвате за вашите открития направо на мен. Очаквам вашето пълно сътрудничество по този случай.

— Как ще докладвам от вътрешността на страната?

— Хората на капитана имат комуникационна екипировка.

— Надявам се, че ще си станем симпатични — каза любезно Хопър на Батута. Той се обърна към Манса: — Моят екип и аз се нуждаем от кола, за предпочитане с двойно предаване, и от два камиона за транспорт на лабораторното оборудване.

Лицето на полковник Манса почервеня.

— Ще уредя военни коли.

Хопър се владееше добре, защото беше важно да запази добрия си тон пред полковника, за да има последната дума:

— Благодаря ви, полковник Манса. Вие сте умен и смел човек. Генерал Казим трябва да е горд, че има такъв истински войник на пустинята на своя страна.

Манса се облегна назад, очите му изразяваха удовлетвореност и триумф.

— Да, генералът има честта много често да се уверява в моята лоялност и да разчита на моите услуги.

Интервюто приключи. Хопър се върна при самолета и нареди да се разтовари багажа. Манса наблюдаваше от прозореца на терминала. Малка усмивка се беше появила на устните му.