Клайв Къслър - Сахара

— Въпреки това моят завод ще бъде обсаден от репортери и инспектори от световната организация по екология.

— Не се безпокойте. Ще посъветвам Казим да затвори границите за всички излизащи и той ще ги хване, ако те се опитат да напуснат страната.

— Вие забравяте — каза Масар, опитвайки се да запази спокойствие — за френските инженери и учени, с които имах договори за построяването на завода и които изпратих в Тебеца. Ако те се окажат на свобода, ще проглушат света за тяхното заточение и каторжен труд в мината. Ще съобщят и за нашите нелегални дъмпингови операции с токсичните и ядрените отпадъци. Масар Ентърпрайсиз ще бъде атакуван по всички фронтове, а аз ще бъда обявен за криминален престъпник във всяка страна, където имам офис или завод.

— Никой не ще остане жив, за да свидетелства! — каза Йерли, макар и да не беше много сигурен в заключението си.

— Какво ще прави Казим по-нататък? — попита Масар.

— Въздушното разузнаване на генерала и моторизираните патрули не са установили, че те са преминали в Алжир.

— Това означава, че все още са в Мали, скрити някъде и очакващи да избягат в удобен момент от страната.

— Надявам се, че силите на Казим ще ги спрат.

— Разбира се.

— Възможно ли е да са се отправили на запад за Мавритания?

Йерли поклати отрицателно глава, сякаш Масар го виждаше.

— Не, защото трябва да преминат над 1000 километра до първото селище с вода. Също така, те едва ли разполагат с достатъчно гориво за такова разстояние.

— Те трябва да бъдат спрени, Исмаил! — каза Масар решително. — Те трябва да намерят гроба си тук.

— И това ще стане! — обеща Йерли. — Уверявам ви. Те не ще се измъкнат от Мали. Ще бъдат изловени до последния човек. Те подлудиха Казим, но няма да подлудят мен.

Ел Хадж Али седеше върху пясъка под сянката на камилата си и чакаше преминаващия влак. Той беше яздил и извървял над 200 километра от селото си Арауан, за да види чудото на железния път, за който му беше разказал един пътуващ британец, водещ група туристи през пустинята.

Току-що навършил четиринадесет години, бащата на Али му разреши да вземе едната от двете семейни камили — красиво бяло животно, и да се отправи на север към блестящите релси, за да види огромното стоманено чудовище със собствените си очи. Въпреки че беше зърнал автомобили, летящ в небето самолет, другите чудесии като фотоапарати, радио, телевизор бяха мистерия за него. Ако успееше да види и евентуално да пипне локомотив, щеше да предизвика завист у всяко момче и момиче в неговото село.

Али пиеше чая си и отхапваше от сладките, докато чакаше. След като изминаха три часа и не се видя никакъв влак, той се качи на камилата си и продължи пътя към завода форт Фуро, така че да може да разкаже на семейството си за блестящите сгради, изникнали в пустинята.

Когато отмина отдавна изоставения форт на Чуждестранния легион, заобиколен от високи стени, изолиран и самотен, Али сви покрай релсите и се озова пред врата, която събуди любопитството му. Голямата масивна врата беше затворена плътно. Той скочи от камилата и я поведе около стените на форта, търсейки друг вход, за да влезе вътре, но не откри такъв. Отказа се и тръгна обратно към железопътната линия.

Погледна на запад, заинтригуван от пътя със сребърни релси, който се простираше напред в далечината и над него трепереше омарата. Изведнъж окото му забеляза нещо, което пробиваше омарата и ставаше все по-голямо. То идваше срещу него. Голямото стоманено чудовище, помисли си той. Но когато обектът наближи, Али видя, че беше твърде малък за локомотив. Зърна двама мъже, които се возеха в него, сякаш това бе отворен автомобил, пътуващ по релсите. Али се дръпна настрани и застана до камилата си. Оказа се, че това е дрезина, която возеше двама инспектори, проверяващи релсовия път. Те спряха пред него.

Единият беше бял чужденец, а другият тъмнокож мур. Чернокожият го поздрави:

— Селям алейкум.

— Алейкум ел селям — отговори Али.

— Откъде идваш, момче? — попита мурът на берберски език на туарегите.

— От Арауан, за да видя стоманеното чудовище.

— Изминал си дълъг път.

— Пътуването беше леко — отговори Али.

— Имаш хубава камила.

— Баща ми ми подари най-хубавата.

Мурът погледна златния си часовник.

— Няма да се наложи дълго да чакаш. Влакът от Мавритания ще мине след малко.

— Благодаря, ще чакам — каза Али.

— Да си видял нещо интересно в стария форт?

Али поклати глава.

— Не можах да вляза. Вратите са заключени.