Клайв Къслър - Сахара

— Тя е катастрофирала на 10 октомври 1931 година. Последният запис в дневника е от 20 октомври.

— Оцеляла е десет дни — каза Джордино с възхищение. — Кити Манок трябва да е била храбра жена. — Той се сви под сянката на крилото, продължавайки да говори с напукани и разранени устни. — След толкова време тя най-после ще има компания.

Пит изобщо не слушаше. В главата му се въртеше някаква дива идея. Той затвори дневника и го сложи в джоба на панталоните си. След това внимателно започна да оглежда останките от разбития самолет. Двигателят не го интересуваше. Проверяваше колесарите. Те бяха запазени. Колелетата не бяха повредени и гумите бяха в добро състояние. Кормилото на опашката също беше непокътнато. Сега той се прехвърли към крилата. По горното ляво крило имаше повреда и при падането Кити беше скъсала голямо парче плат от него. Но дясното беше запазено отлично. Платът имаше малки цепнатини, получени от горещината и студа, но не беше изгнил. Погълнат в мисли, Пит докосна с ръка металния панел пред кокпита на самолета и изпищя от болка. Металът беше като нагорещен тиган. Вътре във фюзелажа той намери малка кутия с инструменти, както и лепило за гумите и ръчна помпа.

Нямаше по-доволен човек от Пит. Целият кипеше от енергия въпреки непреодолимото изтощение, което чувстваше допреди час. Той беше решен да измайстори нещо, което би им помотало да продължат и ако не успееше, те бяха обречени. Заобиколи дясното крило и застана до Джордино.

— Чел ли си някога „Полетът на феникса“ от Елстън Тревър? — попита той.

Джордино го изгледа.

— Не, но съм гледал филма с Джими Стюарт. Защо? Необходимо е гумите да се въртят, ако мислиш, че може да полетим с тази развалина.

— Няма да летим — отвърна Пит спокойно. — Огледах самолета и мисля, че може да вземем достатъчно части, за да си направим земна ветроходна яхта.

— Земна ветроходна яхта? — изсмя се Джордино. — Сигурно. И ще може да стъкмим бар и столова.

— Като нормална лодка. Само че ще пътуваме на колела — продължи Пит, глух за сарказма на Джордино.

— Какво ще използваме за двигателя?

— Едното крило на самолета. То има елипсовидна форма. Поставяме го на опашката заедно с кормилото от опашката на самолета и сме готови.

— Достатъчно време загубихме — протестира Джордино, — ако се хванем да правим лудия ти проект, ще отидат дни.

— Не, часове. Крилото е добре запазено, платът — също. Ще използваме централната секция на фюзелажа между кокпита и опашката за шаси. Ще използваме също така и колесниците. Двата ще поставим отпред, а третия на опашката. По този начин ще получим триколка с ветрило.

— А инструменти?

— Намерих в кокпита. Не са добри, но ще свършат работа.

Джордино клатеше глава наляво и надясно, все още учуден. Най-лесното нещо на света беше да смесиш идеите на Пит с халюцинациите. Но Джордино усещаше, че има някакъв здрав смисъл в казаното от Пит и реши да се залови за работа. Дълбоко в тях се зароди надеждата, че ще успеят. Пит също се изправи на крака и се захвана за работа. Думите, които изричаше, едва се чуваха от налегналата го умора.

— Няма смисъл да се самооплакваме и самосъжаляваме. Демонтирай крилото, а аз ще се заловя с колесарите.

В сянката на едното крило Пит си набеляза плана как да направи ветроходната земна яхта, като използва части и приспособления от стария самолет. Невероятно прост като идея, този план се роди в пустинята в главите на мъже, които бяха обречени, но отказваха да приемат това. За да построят замислената яхта, те трябваше дълбоко в себе си да намерят силата, която мислеха, че са изгубили.

Земното ветроходство не беше нищо ново. Китайците са го използвали преди две хиляди години. Същото направиха холандците, като поставиха платна на вагоните „Юмберинг“, за да придвижат малки армии. Американските железопътни строители често са ползвали малки вагончета с опънати на тях платна, за да се придвижват из прерията. Европейците превръщат това в спорт в ранната 1900 година по плажовете на скъпите курорти. Само след време американците прекосяват с техните супер ветроходни коли сухите езера в пустинята Моджейв със скорост около 145 км или 90 мили в час.

Използвайки инструментите, които Пит бе намерил в кокпита, те свършиха голяма част от работата през горещия следобед и оставиха другата за вечерната хладина. За хора, които боравеха с автомобили и самолети, работата вървеше спокойно и ефикасно, с малка загуба на движение, което бе резултат от преумората и изтощението.