Клайв Къслър - Сахара

— Изкачихме ли се? — попита Пит.

Джордино му посочи яхтата и навитите кабели. Тя беше готова за експеримент.

— Сега започва веселата част — промълви със слаб глас Пит.

— Не съм готов за нея — възрази Джордино.

Пит погледна към него. Джордино изглеждаше почти мъртъв. Очите му бяха затворени, брадясалото му от десет дни лице беше покрито с бял прах. Ако той не можеше да помогне на Пит да изпробва яхтата, и двамата щяха да умрат. Пит се наведе над него и го раздруса.

— Не ме оставяй сега — каза той умолително. — Как ще откраднем пианистката на Масар, ако не успеем да се върнем обратно?

Джордино отвори очи и погледна Пит с усилие на волята.

— Мразя се, че съм толкова слаб.

— Това е добре.

Скоро и двамата успяха да се изправят на крака. За щастие започна да духа лек ветрец, което означаваше, че щяха да направят първия си опит за пътуване с ветрило, моментът на истината беше дошъл. Пит погледна към Джордино, който нагласяше кормилото и изчака неговия отговор.

— Тръгваме!

Пит освободи спирачката и тикна леко яхтата, скачайки в нея. Вятърът идваше откъм лявата му страна и той насочи крилото, за да го хване. „Кити Манок“ започна да се движи сама. Скоростта й нарастваше в зависимост от това как Пит движеше платното.

Той погледна компаса, отчете показанието и разбра, че посоката е вярна. Нагласи платното по най-добрия начин срещу вятъра, така че яхтата се движеше със завидна скорост от 60 км/ч, оставяйки зад себе си облак прах.

Пит беше управлявал като дете малки лодки и ветроходни яхти в Нюпорт Бийч, Калифорния, но никога при такава скорост. Трябваше му малко време, за да свикне с управлението на ветрилото и да коригира скоростта, като държи вярната посока. Той започна да се чувства по-сигурен, когато разбра, че сухото езеро е все още равнина и пред тях няма други препятствия. Единственото, от което се страхуваше, бе да не попадне в някоя случайна дупка или върху парчета от скала и спука гума. Освен това саморъчно направената конструкция при голямата скорост, която развиваха, не бе достатъчно стабилна, а частите бяха отпреди 60 години. Вятърът се усилваше и скоростта им достигна 85 км/ч. Имаха чувството, че се движат със самолет. След половин час Пит забеляза, че пейзажът се променя. Той се разтревожи да не би да минат покрай Транссахарската магистрала, без да я забележат. Ако я изпуснеха и се объркаха, всяка надежда за спасение ставаше безсмислена.

Пит не забелязваше никакви следи от превозни средства, а теренът наоколо бе обграден с кръгли дюни. Дали не са пресекли границата с Алжир, чудеше се той. Нямаше начин да попита. Ако Пит знаеше, че в действителност червената линия, обозначаваща на картата автомагистралата, не съществува като такава, а е измислица на картографите, щеше сериозно да се разтревожи. Единствените истински индикации, ако имаше достатъчно щастие да ги намери, бяха оглозгани кости на животни, изоставено превозно средство, автомобилни гуми и обръчи от стари варели. Такива той видя пръснати на разстояние от 4 километра.

Изведнъж от дясно на хоризонта забеляза нещо подобно на кола, тъмно петно в дневната омара. Джордино също го видя и го посочи. Първият знак на живот за него, откакто се возеше на сухоземната яхта. Въздухът беше чист и прозрачен като стъкло. Те продължаваха да се движат по сухото езеро, земята бе толкова чиста, че не се вдигаше никакъв прах. Сега вече различиха останките на микробус „Фолксваген“. От него имаше само купе. На една от вратите беше написано с боя на английски: „Къде е Лоуренс от Арабия, когато имаме нужда от него?“. Доволни, че видяха изоставения автобус, те продължиха. Теренът ставаше пясъчен, с малки възвишения, но импровизираната триколка преминаваше безпроблемно тези препятствия.

След десет минути Пит забеляза варел за гориво на хоризонта. Сега той беше сигурен, че се движат успоредно на магистралата и започна на всеки два километра да променя курса на север към Алжир.

Джордино не се обаждаше никакъв. Пит го докосна, но главата му клюмна напред и той се свлече на седалката. Пит се опита да го разтърси, но и той нямаше сила. Видя, че очите му са затворени и почти беше изпаднал в кома.

Пит чу шум и си помисли, че е на мотор, но все още не виждаше нищо пред себе си и затова реши, че халюцинира. Шумът обаче нарастваше и след малко той разпозна звука на дизелов мотор. Но превозно средство все още не се виждаше. Изведнъж прозвуча клаксон и Пит обърна глава встрани. Един голям камион „Бедфорд“ се движеше успоредно от другата му страна. Шофьорът арабин беше забелязал двете фигури в импровизираното возило и се усмихваше. Непонятно за Пит камионът го изпревари. Шофьорът отвори прозореца, сложи ръце на устата си и извика: