Клайв Къслър - Сахара

Погълнати от работата, почти не се сещаха, че са на края на силите си, напъвайки се да свършат без почивка и без да разговарят, тъй като удебелените им от жаждата езици и засъхналите им уста правеха това трудно. Луната бе сменила слънцето и отразяваше техните сенки върху склона на клисурата.

Двамата приятели оставиха недокоснато тялото на Кити Манок, работейки около него, без проява на емоции. Понякога се обръщаха към нея, сякаш беше жива, което показваше, че бяха на границата да полудеят.

Джордино свали двата големи колесника и малкия на опашката, почисти лагерите и ги смаза, използвайки масления филтър на двигателя. След това заедно с Пит свалиха онази част от фюзелажа, която щеше да служи за корпус, и започнаха монтажа. След около час бяха готови. Оставаше да поставят ветрилото.

Яхтата представляваше триколка около 3 метра дълга, широка в началото около 2 метра, а на опашката завършваше с кормило и вертикално закрепено ветрило. Завършвайки, те монтираха и пилотските седалки, както и компаса, който беше останал невредим в самолета. Когато поставиха и последния болт, беше три часа сутринта и те се строполиха като мъртъвци на пясъка. Нощният студ щипеше лицата им, но бяха доволни от направеното.

— Тя никога няма да тръгне — мърмореше Джордино, събуждайки се сутринта.

— Тя трябва само да ни помага да се движим в равнината.

— Как си представяш да я теглим през дюните?

— След 50 метра, долу в долината, източният скат позволява да я спуснем върху повърхността на сухото езеро.

— Ще бъде щастие да стигнем толкова далеч и без нея. После няма гаранция, че се движи.

— Всичко, от което се нуждаем, е лек вятър — каза Пит, — и, както през последните шест дни има, няма защо да се тревожим за това.

— Това не е нищо повече от несбъдната мечта.

— Тя ще се движи! — каза Пит уверено.

— Колко мислиш, че тежи? — попита Джордино.

— Около 160 килограма.

— Как ще я наречем? — попита Джордино.

— Да я наречем? Защо?

— Името — тя трябва да има име.

Пит посочи към Кити.

— Ако ние успяхме да я направим без напрежение, дължим го на Кити. Какво ще кажеш за името „Кити Манок“?

— Хубав избор.

Докато приключиха разговора, слънцето вече се показваше над клисурата. Те се изправиха на крака с голямо усилие на полята. Взеха си мълчаливо сбогом с Кити и застанаха пред своята импровизирана надежда за оцеляване. Пит завърза два дълги кабела пред триколката и подаде единия на Джордино.

— Ще можеш ли?

— По дяволите, ще опитам — отвърна, мърморейки, Джордино.

Пит се усмихна въпреки болката, която му причиняваха напуканите и пресъхнали устни. Той наблюдаваше усилията на Джордино да изглежда добре, което не му се удаваше много лесно.

— Ще вземеш първото място — подхвърли той.

Джордино се заклати, сякаш от напора на силен вятър, и отвърна в същия шеговит тон.

— Ще ми гълташ праха, пъзльо.

След това той метна кабела върху рамото си и започна да тегли триколката. Импровизираната яхта тръгна леко като количка в супермаркет, почти застигайки ги. Джордино погледна Пит и каза изненадано:

— Боже мой, тя се движи леко, като перце.

— Разбира се, след като има двойка първокласни механици.

Без да кажат дума повече, те продължиха да теглят сухоземната яхта по тридесетградусовия наклон, който трябваше да изкачат, за да се озоват на повърхността на сухото езеро. Изкачването беше само седем метра, но за хора, излезли от гроба само преди 18 часа, то изглеждаше като Еверест. Те не очакваха да оживеят още една нощ, ако не успееха да се справят с тази последна трудност, от която зависеше спасението или смъртта им. Пит първи направи опит, докато Джордино почиваше. Той уви единия от кабелите около кръста си и започна бавно сантиметър по сантиметър да се изкачва нагоре. Нямаше право на грешка. Ръцете и краката му се напъваха, за да изкачи височината. Усети как кръвта му нахлу в ушите, започна да се задъхва; сърцето му биеше лудо. Но не можеше да си разреши да спре. Ако той и Джордино загинеха, всички бедни души, затворени в мините на Тебеца, щяха да умрат. Тяхната съдба не беше известна на външния свят. Джордино вървеше отзад, прикрепяйки триколката, без да отрони дума. Той също беше много изтощен. Най-после кракът на Пит стъпи върху соленото езеро. Той падна там и остана неподвижен.

Не беше сигурен колко време беше лежал под палещото слънце, но кръвното му налягане се беше нормализирало и той дишаше спокойно. С усилия се надигна, за да седне. Видя Джордино до себе си.