Клайв Къслър - Сахара

Двамата бяха делили заедно опасностите, но Пит никога не беше виждал Джордино с такъв блуждаещ поглед. Психическият стрес беше победил физическата издръжливост. Джордино беше прагматик до мозъка на костите си. Той посрещаше неприятностите с характерната си шеговитост и висок дух. За разлика от Пит, никога не използваше сила и не проявяваше насилие, освен ако не се отбраняваше. Издържаше на жажда, глад и болка. Той никога не сънуваше миражи, плувни басейни, редки тропически напитки, апетитни деликатеси.

Пит разбираше, че тази нощ беше последна. Ако успееха да победят пустинята в тази смъртоносна игра, щяха да имат повторен шанс за оцеляване. Още 24 часа без вода, и те щяха да бъдат свършени. Никаква сила не би могла да ги накара да продължат. Пит основателно се страхуваше дали им остават още 50 километра до Транссахарската магистрала или повече.

Той остави Джордино да поспи още един час, преди да го извади от мъртвешкия му сън.

— Трябва да тръгнем сега, ако искаме да извървим някакво разстояние до сутринта.

Джордино отвори очи и седна.

— Защо не останем тук още един ден, без да ни пука?

— Твърде много мъже, жени и деца се молят да се спасим, за да може да спасим и тях. Всеки час е ценен.

Мисълта за измъчените жени и наплашените деца в златните мини на Тебеца беше достатъчна, за да събуди Джордино от тежкия му сън и да го накара да се изправи на крака. Те опаковаха скромния си багаж и се приготвиха за път. Хвърлиха последен поглед върху чудните скални рисунки и тръгнаха през голямото наклонено плато. Пит вървеше напред по очертаната от него източна посока. След кратки спирания те продължаваха, надявайки се да срещнат камион или пътуващ моторист. Каквото и да се случеше, те трябваше да вървят под палещата жега, шибащия ги в лицето пясък, разнасян от вятъра, да пъплят върху трудния терен, докато паднат или намерят спасение.

Слънцето падна зад хоризонта и на неговото място застана нащърбената луна. Никакъв полъх на вятър не се усещаше във все още парещата пустиня, безлюдна и тиха. Нищо не се движеше, освен техните собствени сенки.

Те вървяха в продължение на седем часа. Скалата, която използваха като ориентир, се скри и изчезна, когато нощта дойде и стана по-хладно. Ужасно слаби и изгубени, започнаха да губят контрол над себе си. Екстремните падове на температурата караха Пит да се чувства като човек, върху когото експериментират сезонни промени, с горещината през деня като през лятото, вечерта като през есента, в полунощ като през зимата, сутринта като през пролетта.

Двамата приятели продължаваха да вървят и да се държат на крака. Макар и бавно, те напредваха в посока към изток с малкото сили, които им бяха останали. Пит се държеше благодарение на картините, които си представяше в мината.

Той виждаше камшика на Мелика да удря безпомощните жертви и роби, съсипани от недояждане и извънредна работа. Колко ли ще умрат, докато бъдат спасени? Ще издържи ли Ева? Всичко това крепеше съзнанието му и го караше да продължава. Джордино също се държеше. Но те пестяха сили и не говореха, защото жаждата ги мъчеше най-много от всичко. Пит чувстваше езика си като суха гъба и непрекъснато преглъщане.

За да намалят загубата от изпотяване, те използваха хладината на нощта за придвижване и оставяха ризите си през деня. Но въпреки всичко разбираха, че организмите им постепенно отслабват и са на границата на дехидратацията.

Пит използваше всеки трик, който си спомняше за оцеляване в пустинята, включително дишане през носа, което намаляваше водните загуби, както и никакви разговори, освен когато почиваха. Още един ден беше изминал и Пит спря да погледне картата на Феъруедър. Чертежът показваше голямо сухо езеро, достигащо почти до Транссахарската магистрала. Тук земята ставаше равна и можеше да се ходи по-лесно.

Може би не трябваше да почиват през деня. Въпреки че горещината щеше да ги довърши, те трябваше да се опитат да издържат. Агонията настъпваше, когато два облака се появиха и скриха слънцето. Това даде на двамата мъже почти два часа благодатен отдих. Когато облаците изчезнаха, слънцето се върна и стана по-горещо от преди. Ако жегата не победеше техните агонизиращи тела, то дългата студена нощ щеше да го направи. Те вървяха през една дълбока клисура с голям наклон. Тя водеше към повърхността на сухото езеро. Джордино спря и започна да колабира. Главата и ръцете му се тресяха. Пит гледаше към сухото езеро и голямата пустош пред себе си, знаейки, че тяхната епична борба за оцеляване беше наближила своя край. Те бяха изминали само 30 километра, а им оставаха още 50. Джордино бавно се обърна и погледна Пит, който все още беше на крака и наблюдаваше хоризонта на изток, сякаш виждайки целта съвсем наблизо. Но като че ли беше невъзможно да я стигнат.