Клайв Къслър - Сахара

— Ето тук местните художници спират да рисуват животни и растителност.

— Вероятно дъждовете са престанали, и земята е започнала да съхне и се превръща в пустиня — разказваше Пит, припомняйки си отдавна забравен курс по история. — След четири хиляди години безогледно унищожаване на растителността, тя е изчезнала и на нейно място е дошла пустинята.

Джордино се придвижи от вътрешната част на пещерата, където бяха, към нейния изход, спирайки пред друга рисунка.

— Тази изобразява движеща се колесница.

— Хората от Средиземноморието въвеждат конете и колесниците някъде около 1000 г. пр.н.е. — обясни Пит, — но аз нямам представа как те са проникнали толкова навътре в пустинята.

— Кое е следващото, учителю?

— Камилският период — отговори Пит, заставайки пред една дълга рисунка, изобразяваща керван, състоящ се от почти шейсет камили, извит в змиевидна редица. — Те са докарани в Египет след завладяването му от персите през 525 г. пр.н.е. Използвайки камилите, римските кервани преминават безпрепятствено през пустинята от брега на океана до Тимбукту. Камилите винаги са присъствали тук поради тяхната невероятна издръжливост. С течение на времето рисунките на камили са ставали по-сурови и реалистични, отколкото тези от по-ранния период.

Пит се приближи към друга серия рисунки в богатата галерия за древно изкуство, която днес случайно бяха открили. Те изобразяваха батална сцена, бойци с квадратни бради се возеха в колесници на две колела, теглени от четири коня с вдигнати копия и щитове във въздуха, и атакуваха армия от черни стрелци, чийто стрели падаха от небето.

— Окей, господин умен приятелю — каза Джордино, — обясни ми тази рисунка.

Пит пристъпи напред. Очите му следяха погледа на Джордино. За няколко секунди той остана озадачен пред рисунката върху скалата. Изображението бе в линеарен, почти детски стил. Кораб плаваше в река, обграден от риби и крокодили. На Пит му беше трудно да си представи ада извън пещерата като голяма плавателна река с крокодили, която сега представлява сухо речно корито.

Той се доближи още по-близо, невярващ на очите си. Това не бяха крокодилите или рибите, погълнали вниманието му. Това беше голям кораб, плаващ в средата на пълноводна река. Отначало помисли, че може да е египетски, но моделът беше абсолютно различен, много по-модерен. Видът му над водата имаше форма на пресечена пирамида. Виждаха се кръгли комини, няколко дребни фигури стояха в различни пози на палубата под голям, развят от бриза флаг.

— Броненосец — изкрещя Пит невярващ, — броненосецът на Конфедерацията!

— Не може да бъде! — каза Джордино.

— Може и е — каза равно Пит. — И това трябва да е броненосецът, за който ни разказа старият скитник.

— Значи това не е мит.

— Местните художници не биха могли да нарисуват нещо, което никога не са виждали.

— Може би някой бивш морски офицер от Конфедерацията се е скитал из пустинята след войната и го е нарисувал?

— Той не би могъл да копира стила на местните художници — каза замислено Пит. — В тази рисунка няма нищо, което да напомня западно влияние.

— А какво ще кажеш за двете фигури, които стоят на каземата? — попита Джордино.

— Единият явно е корабен офицер. Вероятно капитанът.

— А другият? — прошепна Джордино учудено.

Пит изучаваше фигурата до капитана от главата до петите.

— Кой мислиш, е това?

— Не вярвам на заслепените си от слънцето очи. Надявам се ти да ми кажеш.

Съзнанието на Пит се мъчеше да си изясни обстоятелства, които бяха абсолютно чужди за него.

— Сигурно художникът знае — мърмореше си Пит, — но ми се струва, че е нарисувал забележителната фигура на Ейбрахам Линкълн.

Почивайки цял ден в хладната пещера, Пит и Джордино бяха отхвърлили част от умората и чувстваха, че ще могат да продължат своя поход през голата и негостоприемна земя до Транссахарската автомагистрала. Всичките мисли и догадки за легендарния броненосец, озовал се в пустинята, потъваха бавно в гънките на подсъзнанието им и те мислено се подготвяха за почти невъзможния преход.

Късно след обяд Пит излезе от пещерата под палещия огън на слънцето, за да сложи тръбата и да импровизира своя сенчест компас. След няколко минути в откритата пещ той почувства, че се топи като восъчна свещ. С големи усилия успя да определи посоката изток, накъдето трябваше да продължат. Когато се върна в хладния комфорт на пещерата и изведнъж почувства колко е слаб. Слабостта му рефлектира и върху поведението на Джордино. Той изглеждаше като човек, който е стигнал края на въжето.