Клайв Къслър - Сахара

Йерли изучаваше мехурчетата в чашата шампанско.

— Вие сте убедени, че тайната на форт Фуро е все още опазена? Какво ще стане, ако европейските и американските държави научат за същността на вашата работа?

Верен се засмя.

— Шегувате ли се? Повечето от страните в индустриалния свят са твърде доволни от това, че не се вдига шум за индустриалните им отпадъци и унищожаването им не е публично достояние. Административните власти и бизнес изпълнителите на ядрени и химични инсталации навсякъде по света ни дават своето одобрение.

— Те знаят ли? — попита изненадан Йерли.

Верен го погледна с учудена усмивка.

— А кои, мислите, са клиентите на Масар?

След като напуснаха камионетката, Пит и Джордино трябваше да понесат капризите на горещия ден и на студената нощ в желанието си да изминат колкото се може по-голямо разстояние, докато силите им все още бяха свежи. Когато най-накрая решиха да спрат и починат, бе настъпила следващата нощ. Като се заравяха в пясъка и покриваха телата си през горещия ден, те се предпазваха от изгарящото слънце и по-леко понасяха загубата на вода. Нежният натиск на пясъка също спомагаше за отпускане на изморените им мускули. Бяха изминали 48 километра в избраната посока от първия етап към набелязаната цел. Те действително ги бяха извървели, минавайки през утъпкания път на долините, между пясъчните дюни. Втората нощ седнаха преди залез, така че Пит да може да определи курса им и го уточни след изгрева на звездите. При изгрева на следващата сутрин Транссахарската магистрала беше с 42 километра по-близо. Преди да се измъкнат от пясъка, те допиха последните капки вода от бутилката. От сега нататък, докато намерят кладенец с вода, те щяха да бъдат подложени на жажда и евентуална смърт.

На третата нощ от техния преход Пит и Джордино трябваше да пресекат бариерата от дюни, които се разпростираха от дясно и от ляво. Вятърът ги бе направил произведение на красотата. Деликатната им нежна повърхност беше толкова крехка, че можеше да се промени от най-лекия полъх на вятъра. Пит спокойно се наслаждаваше на тяхната красота. След краткия отдих те преминаха от другата страна, като стъпваха покрай самите дюни, за да не затънат в дълбокия пясък.

На четвъртия ден дюните станаха по-ниски и накрая преминаха в широка пясъчна равнина, суха и безводна. През горещата част на деня слънцето печеше така, че топлинният удар върху главите им се стоварваше като чук върху нагорещено желязо. Въпреки че вървяха по равна площ, ходенето оставаше трудно. Два вида вълнообразни ивици пясък покриваха земята. Първата беше малка и не представляваше проблем, но другата беше много по-голяма и затрудняваше крачките им, сякаш ходеха по траверсите на железопътна линия.

Времето, което бяха спестили, ставаше все по-кратко, а почивките по-дълги и по-чести. Те се движеха мудно, главите им клюмаха, мълчаха. От говоренето устата им пресъхваше. Бяха пленници на пясъка, здраво уловени в капана, който се определяше от разстоянието. Това беше земя, където всеки километър изглеждаше последен и времето губеше смисъл. След 20 километра бегълците стигнаха едно плато. Слънцето току-що се канеше да изгрее, когато те спряха и решиха да изкачат един стръмен склон до върха, преди да направят почивката си. Четири часа по-късно, когато го бяха изкачили, слънцето вече бе увиснало от хоризонта. Направените усилия изчерпаха и малките им резерви сила. Сърцата им биеха лудо, мускулите на краката ги боляха, а в дробовете им почти нямаше въздух.

Пит не се решаваше да седне от страх да не би да му се схванат краката и да не може да се изправи на тях. Той стоеше слаб и гледаше наоколо, сякаш беше капитан върху мостика на кораб.

— В коя част на ада сме сега? — подхвърли Джордино.

Пит извади картата на Феъруедър и я постави на коляното си.

— Той го е отразил на картата, но е забравил да му пише името.

— Тогава, от този момент нататък, това място ще се нарича „Хълмът на Джордино“.

Пит направи опит да се усмихне.

— Ако искаш да регистрираме името, трябва да подадеш молба до Международния институт по геология.

Джордино колабираше върху скалата и гледаше с празен поглед платото.

— Колко още трябва да вървим?

— Около 120 километра.

— Още 60, за да стигнем Транссахарската автомагистрала?

— Освен това ще се движим по закона на Пит.

— Какъв е този закон?

— Този, който следва указанията на чужда карта, изминава с 20 километра по-малко.