Клайв Къслър - Сахара

— Време е да се освежим.

— По колко да изпием? — попита Джордино.

— Ще я разделим наполовина. Всеки от нас ще изпие по половин бутилка, а другата ще запазим за утре.

Джордино падна на колене, напръска главата си с вода и започна да пие. След това подаде бутилката на Пит.

— О’Банион трябва да е насъскал кучетата си досега.

— Ако карат със същия модел камионетка, те не могат да ни настигнат, освен ако на волана нямат пилот от „Формула 1 Гран При“. Единственото им предимство е, ако имат допълнително гориво в колата, да продължат да ни преследват, когато ние свършим нашето.

— А защо ние не помислихме да се запасим?

— Нямаше никакви варели с гориво на паркинга. Аз търсих. Може би го складират някъде другаде, но нямахме време да проверим.

— О’Банион може да използва само хеликоптер — каза Джордино, седейки върху плоската дюна.

— Форт Фуро и малийските военни могат да му предоставят хеликоптер. А както се досещам, Казим и Масар са последните хора, към които ще се обърне за помощ. Той разбира много добре, че няма да погледнат на него с добро око, изтървавайки двама техни врагове само два или три часа, след като са му ги предоставили да се грижи нежно и любвеобилно за тях.

— Мислиш ли, че О’Банион няма да ни залови, докато преминем в Алжир?

— Те не могат да ни преследват през пясъците, където се движим ние.

Джордино погледна страничното огледало на камионетката и видя как вятърът носи пясъка на вълни, които засипваха следите им, сякаш камионетката беше малка лодка в пустинния океан. Той се отпусна и се намести на седалката.

— Не знаеш какво удоволствие е да се пътува с такава камионетка.

— Не бързай да пишеш на О’Банион. Ако те стигнат Транссахарската магистрала първи и я завардят, шоуто ще свърши.

Пит допи водата си и сложи бутилката в задната част на камионетката, където току-що дошъл на себе си, седеше пазачът туарег.

— Как сме с бензина?

— Почти пушим.

— Време е да изхвърлим червената херинга. Завий колата на пътя и я насочи на запад. След това се приготви да спреш.

Джордино съзнателно извърши каквото му беше наредено, изви кормилото и спря.

— Сега ще вървим ли?

— Сега ще вървим. Но първо изкарай пазача отпред и го остави до колата. След това провери дали не сме оставили нещо, което може да ни бъде полезно — кърпи или парчета плат, с които можем да увием главите си, за да се предпазим от слънцето.

Странно съчетание на страх и уплаха пламнаха в очите на пазача, когато те го оставиха пред колата до предната седалка. Скъсаха ивици плат от робата му и му завързаха здраво ръцете и краката, така че да не може да хване кормилото или да манипулира с педалите. Ровейки из колата, намериха няколко мазни парцала и две кърпи за лице, от които си направиха тюрбани. Пушките, лежащи на слънцето бяха заровени в пясъка. След това Пит заключи кормилото, така че да не може да се върти, вкара пазача вътре, включи камионетката на втора скорост и скочи от кабината. „Рено“-то тръгна по наклона в посока към Тебеца с вързания пътник, докато изчезна в облака пясък.

— Ти му даваш по-добър шанс да оживее, отколкото той би ни дал — протестира Джордино.

— Може би да, може би не — отвърна уклончиво Пит.

— Какво разстояние си представяш, че трябва да извървим?

— Около 180 километра — отговори Пит.

— Това са почти 112 мили. С един литър вода няма да израсте кактус — вайкаше се Джордино. Той гледаше с тревога пясъчната буря. — Сега вече знам, че моите стари, изморени кости ще се скрият под пясъка.

— Гледай откъм хубавата страна — каза Пит, държейки импровизирания си тюрбан. — Можеш да дишаш чист въздух, да се наслаждаваш на тишината, да се слееш с природата. Няма смог, няма трафик, няма тълпи. Какво по-възвишено за душата?

— Бутилка студена бира, хамбургер и баня — отвърна му Джордино.

Пит показа четири пръста.

— Четири дни и ще се изпълни твоето желание.

— Как си с оцеляването в пустинята? — попита с надежда Джордино.

— Ходих на едноседмичен излет с бойскаутите в пустинята Моджейв, когато бях дванадесетгодишен.

Джордино поклати тревожно глава.

— Това прави безпокойството ми по-леко.

Пит пое по установената посока. След това, използвайки своята тръба компас за подпора, зави главата си, така че да не може да прониква пясък, и продължи в посоката, която мислеше, че е изток. Джордино се беше хванал с ръка за колана му, за да не се изгубят в сляпата стена от пясъка, която ги обгръщаше отвсякъде.