Клайв Къслър - Сахара

— Колко километра изминахме? — попита Джордино.

Пит погледна спидометъра.

— 102 километра.

— Ти си тръгнал по друга къса отсечка или пък се движим в кръг. Досега трябваше да изминем почти 200 километра. Загубихме ли се? — попита Джордино.

— Ние се движим по определения курс — каза уверено Пит. — Вината е в установените от Феъруедър посоки. Той дава разстоянията като права линия. Но ние сме в пустинята, а не в щата Айова. Невъзможно е да се кара по права линия, когато вече загубихме 40 километра, за да избегнем пясъчни дюни и да заобиколим две скални клисури.

Джордино възразяваше с неудобство.

— Защо имам гадното чувство, че сме изминали много повече от 100 километра през тази безлюдна земя?

— Не е приятно чувство! — съгласи се Пит.

— Скоро ще се разсъмне. Ще загубим и ориентацията по звездите.

— Не са ни нужни. Най-после си спомних как да направя саморъчно компас.

— Радвам се да го чуя! — прозя се Джордино. — Какво показва бензиномерът?

— Малко над половината резервоар е пълен.

Джордино се обърна и погледна туарега, когото бяха завързали за пода на камионетката.

— Нашият приятел изглежда щастлив като спасен моряк.

— Той не знае още това, но е нашият билет срещу евентуално преследване — отговори Пит.

— Раздвояване на съзнанието. То няма да спре да се бърка.

Пит погледна нащърбената луна. Той предпочиташе пълнолунието, но беше благодарен на оскъдната светлина, която пращаше, за да може да премине един терен, подобен на лунен пейзаж. Сменяше скоростите и се взираше на светлината на фаровете, шофирайки през тази негостоприемна земя. Изведнъж познатият терен свърши и земята започна да блещука като искри, които непрестанно се възпламеняват. „Рено“-то се беше озовало върху сухо солено езеро. От светлината на фаровете лъчите рефлектираха върху кристалните утайки в езерото и затова се получаваше този искрящ ефект. Ранните утринни звезди падаха под линията на хоризонта — сигурен знак, че нощта си отиваше. Пит увеличи скоростта и караше с почти 90 километра в час.

Джордино не обръщаше внимание на шофирането, загледан в слънцето, което внезапно се появи на хоризонта, сякаш изстреляно от оръдие. Сенките на нощта изчезнаха, сякаш не са съществували.

Един час след изгрева Пит спря камионетката и започна да търси нещо по пода на каросерията. Намери парче тръба с дължина около метър. След това се изправи на земята, заби тръбата в пясъка, докато застане вертикално и хвърли сянка. Взе два малки камъка и постави единия камък на върха на сянката.

— Това ли е саморъчният компас на бедното момче? — попита Джордино, изучавайки действията на Пит, опрян на камионетката.

— Гледай как работи майсторът — присъедини се той към Джордино и чака приблизително дванадесет минути, преди да маркира разстоянието, което бе изминала сянката с другия камък. После той очерта права линия от първия камък до втория и я продължи около половин метър. След това стъпи на петата на левия си крак върху първия камък, а с петата на десния — на мястото, където линията свършваше. Повдигайки лявата си ръка и сочейки право пред себе си, той каза:

— Това е север! — След това опъна дясната си ръка настрани: — Изток. Там е Транссахарската автомагистрала.

Джордино гледаше вдигнатата настрани дясна ръка на Пит.

— Виждам дюна в тази посока. Можем да я използваме като отправна точка.

Те продължиха, повтаряйки този процес на всеки час. Около 9 часа започна да духа вятър откъм югоизток, вдигайки пясъчни облаци, които намалиха видимостта на 200 метра. Към десет горещият вятър се усили и проникна в кабината въпреки затворените прозорци. Попаднали в малкото затворено пространство, песъчинките се извиваха над главите на двамата приятели като подивели дервиши.

Термометърът скачаше като пощурял. Температурата се беше качила в продължение на три часа с двадесет градуса. След обяд вече се закова на 46°С. Пит и Джордино се чувстваха, като че ли шофират в пламтяща пещ. Единственото им облекчение идваше от полъха, който се образуваше от скоростта, с която се движеха. Стрелката за температурата на водата в радиатора бе минала червената резка, под него все още не изтичаше пара. Те спираха на всеки половин час сега, тъй като Пит уточняваше посоката на слабата слънчева светлина, която проникваше през пясъчния облак, за да може да се ориентира с примитивния си компас накъде пътува.

Той отвори една от плоските бутилки с вода и я подаде на Джордино.