Клайв Къслър - Сахара

— Хубава скорост за един възрастен мъж, преминал четиридесетте! — каза Джордино и подаде ръка на Пит, за да я стисне.

— Не мисля да опитвам отново. Никога повече! — Пит поклати глава отрицателно.

Стъпил на крака, той погледна към паркинга. Там имаше две камионетки „Рено“, точно до тунела, който извеждаше право в равнината. Той погледна тялото на завързания и все още в безсъзнание туарег.

— Ти си голямо и силно момче — каза Пит на Джордино, — занеси го до най-близката камионетка и го остави да спи. Ще го вземем с нас. Ако някой го потърси, ще помисли, че от скука е напуснал поста си и е отишъл да се поразходи.

Джордино го нарами и с лекота го занесе до каросерията на първата камионетка, докато Пит влезе в кабината и огледа арматурното табло. Както Феъруедър беше обещал, индикаторът за горивото показваше пълен резервоар. Тогава Пит завъртя контактния ключ и включи стартера. Двигателят заработи на нормални обороти.

— Има ли часовник на таблото? — заинтересува се Джордино.

Бърз оглед и Пит поклати глава отрицателно.

— Това е евтин модел и не работи. Защо искаш да знаеш?

— Онези мръсни туареги ми взеха часовника. Ще пропусна времето, през което ще пътуваме.

Пит събу едната си обувка и извади своя водолазен часовник „Докса“, където го бе скрил по време на своето робство. Той го постави обратно на ръката си и го обърна към Джордино.

— Един и двадесет сутринта.

— Няма нищо по-хубаво от един ранен старт!

Пит включи на скорост и освободи съединителя. Машината потегли към изхода на тунела, движейки се малко по-бързо от охлюв, за да не вдига излишен шум, който може да бъде чут.

Стените на тунела почти опираха страните на превозното средство. Пит малко се интересуваше дали ще олющи боята. Главното му внимание бе да изведе камионетката безшумно от тунела и да влезе в тесния пролом. Най-после успя. Те вече бяха вън от това ужасно място. Пит включи светлините, даде газ и „Рено“-то заподскача, вдигайки облак прах след себе си.

Пит не усети мириса на свободата — студеният нощен въздух в пустинята не му позволяваше да се любува на звездите. Всеки километър, който оставяха между себе си и оня концентрационен лагер, беше златен, всяка минута — скъпа, той караше като демон, обладан от чувството да спаси онези нещастни хора, затова натискаше педала на газта до дупка.

Джордино не се оплакваше, нито го молеше да намали скоростта. Той беше оставил съдбата си в ръцете на Пит, въпреки че машината го подхвърляше като топка до тавана. Най-после те навлязоха в равната пустиня. Едва тогава Пит погледна небето, видя северната звезда и определи посоките.

Те се бяха измъкнали от мястото, откъдето обикновено никой не се завръща, и предприемаха един самоубийствен опит към свободата с непредвидими изненади при преодоляването на които всяка грешка можеше да се окаже фатална. Не трябваше да спират, докато не намерят вода и безопасно място.

Пред тях лежеше 400 километра пустиня — примамваща, заплашителна и мъртва. Спасението тепърва предстоеше.

В оставащите пет часа до разсъмване Пит караше „Рено“-то през необятната пустош от пясък, където времето почти нищо не значеше. Наистина това беше безкомпромисна земя, която те кара да трепериш от студ със своите мразовити утрини, посипва те с финия си пясък, опича те с пламтящото си слънце, което изглежда удвоено от кристалната атмосфера. Той имаше усещането на човек, влязъл в света на друга вселена.

Те се движеха през един участък на Сахара, наречен Танезруфт. Огромен прострян килим необработваема земя; почти 200 000 квадратни километра пуста, гротескна площ, накъсана тук-там от стръмни склонове и пясъчни дюни, създаващи илюзия за движение на армия от призрачни сенки.

Това бе пустинята — примитивна, без стръкче трева.

Но в нея имаше живот. Нощни пеперуди кръжаха на светлината на фаровете. Двойка гарвани прелитаха над камионетката, грачейки досадно. Те бяха познатите санитари на пустинята. Големи черни скарабеи излизаха върху пясъка, за да се спасят от гумите на „Рено“-то, както преди това сториха един скорпион и един ленен гущер.

Пит знаеше, че ги очакват още стотици километри, придружени от почти непрестанен глад и жажда, както и от трудности, които тепърва щяха да възникват.

Те нямаха никакво време да спират, да слизат и да се разтъпкват. Щяха да ходят достатъчно, когато изоставеха камионетката. Дори времето за естествени нужди беше спестено.