Клайв Къслър - Ударна вълна

Шофьорът на Сейнт Джулиан Пърлмутър — необщителен човек на име Хуго Мълхоланд, дръпна ръчната спирачка, изключи двигателя и се обърна към работодателя си, който изпълваше почти цялата задна седалка.

— Не ми е приятно да ви карам до това място — рече той с глух басов глас, който съответстваше на очите му като на кръвожадно куче. Бе спрял поглед върху проядения от ръжда покрив и небоядисваните от четирийсет години стени на постройката. — Не проумявам защо на някого му се иска да живее в такава порутена барака.

Пърлмутър тежеше точно 181 килограма. И колкото и да беше странно, нямаше и местенце по тялото му, което да е дори малко провиснало. Беше удивително набит за огромен мъж като него. Той вдигна кухия си бамбуков бастун със златна обла дръжка, служеща и като плоска бутилка за коняк, и потупа с него ореховата масичка, която се сваляше от гърба на предната седалка.

— За твое сведение, в тази порутена барака, както я нарече, се помещава колекция от старинни автомобили и самолети на стойност милиони долари. Вероятността да бъде нападната от бандити е нищожна. Обикновено те не бродят из летищата в глуха доба, а и алармените системи са достатъчни да опазят банка в Манхатън. — Пърлмутър млъкна, за да посочи с бастуна си към мъничка червена светлинка, която едва се забелязваше. — Дори както си говорим, една видеокамера ни следи.

Мълхоланд въздъхна, слезе и заобиколи колата, за да отвори вратата за Пърлмутър.

— Ще ви чакам ли?

— Не, ще вечерям тук. Позабавлявай се няколко часа и ела да ме вземеш в единайсет и половина.

Мълхоланд помогна на Пърлмутър да слезе и го съпроводи до входната врата на хангара. Вратата беше мръсна и потънала в прах. Камуфлажът въздействаше много сполучливо. Ако някой случайно минеше покрай този привидно занемарен хангар, щеше да го помисли за изоставена сграда, определена за събаряне. Пърлмутър почука с бастуна на вратата. След няколко секунди се чу леко щракване и вратата се отвори, сякаш задвижена от призрачна ръка.

— Приятна вечеря! — му пожела Мълхоланд, докато напъхваше под мишницата на Пърлмутър цилиндричен пакет и му подаваше чантата за документи. После се обърна и тръгна обратно към ролса.

Пърлмутър пристъпи в друг свят. Вместо сред прах, мръсотия и паяжини, той се озова в бляскаво осветена, ярко украсена и безупречно чиста атмосфера на лъскава боя и хром. Близо четири дузини класически автомобили, два самолета и една кола от началото на века стояха с цялото си възстановено великолепие на изрядно лъснат циментов под. Вратата зад него се затвори безшумно, докато той вървеше между невероятната изложба на екзотични машини.

Пит стоеше на издадения от апартамента балкон, който обточваше единия край на хангара на цели десет метра над циментовия под. Той посочи цилиндричния пакет под мишницата на Пърлмутър.

— Пази се от подаръците, правени от гърци — подметна той с усмивка.

Пърлмутър погледна нагоре и му хвърли намръщен поглед.

— Аз не съм грък, а това, ако искаш да знаеш, е бутилка френско шампанско „Дом Периньон“, реколта 1983-та — каза той и вдигна високо пакета, — за да отпразнуваме завръщането ти в цивилизования свят. Предполагам, че е по-върховно от всичко, което имаш в избата си.

Пит се засмя.

— Добре, ще го сравним с моето сухо пенливо вино, незнайна реколта, от Албакърки, Ню Мексико — „Грюе“.

— Не се занасяй. „Грюе“ в Албакърки?

— Техните превъзхождат и най-добрите калифорнийски пенливи вина.

— От тоя разговор за вина стомахът ми почна да къркори. Свали асансьора.

Пит изпрати надолу един старинен товарен асансьор с решетки от ковано желязо. Веднага щом спря с трясък, Пърлмутър влезе в него.

— Това чудо ще издържи ли на тежестта ми?

— Сам го монтирах, за да кача мебелите си. Но ето ти сега проверка за допустимото му натоварване.

— Много утешително, няма що! — измърмори Пърлмутър, когато асансьорът с лекота го понесе към апартамента на Пит.

На площадката двамата се приветстваха като стари приятели, каквито всъщност бяха.

— Радвам се да те видя, Джулиан.

— Винаги се чувствам щастлив, когато ще вечерям с десетия си син. — Това беше една от неизменните шеги на Пърлмутър. Той беше заклет стар ерген, а Пит беше единствен син на сенатора Джордж Пит от Калифорния.

— Нима има още деветима като мен? — попита Пит, правейки се на изненадан.

Пърлмутър потупа едрия си корем.

— Няма да повярваш, но преди ей това да почне да ми пречи, сума ти девойчета бяха покорени от учтивите обноски и сладкодумието ми. — Той замълча и подуши въздуха. — На херинга ли ми мирише?