Клайв Къслър - Ударна вълна

Моторната лодка с абордажния екип, воден от Шерман, бе спусната на вода и насочена към товарния кораб. Тя се клатушкаше и стържеше корпуса му, докато моряците хвърлиха през бордовата ограда въже с кука и започнаха да издигат стълбата. След минути Шерман се прехвърли на борда и се надвеси над телата на палубата. После изчезна в трапа под капитанския мостик.

Четирима от мъжете го последваха, а други двама останаха в лодката и я отдалечиха на малко разстояние от корпуса, където зачакаха да им бъде даден знак да се върнат и да вземат обратно групата. Дори след като Шерман се увери, че лежащите на палубата мъже са мъртви, пак се надяваше все някой от екипажа на товарния кораб да го очаква. От люка той се качи на мостика и се изпълни с чувство за нереалност. Всички членове на екипажа — от капитана до сервитьора, бяха мъртви и лежаха пръснати по пода, където ги бе сварила смъртта. Радистът беше изцъклил очи и вкопчил ръце в радиоапарата, сякаш се боеше да не падне.

Двайсет минути минаха, преди Шерман да положи радиста на пода и да се обади на „Рио Гранде“.

— Капитан Келси?

— Говорете, господин Шерман. Какво открихте?

— Всички са мъртви, сър, до един, включително два папагала в кабината на главния механик и корабното куче — зайчар, оголило зъби.

— Някакви улики за причината на смъртта?

— Най-вероятно е хранително отравяне. Всички са повръщали, преди да умрат.

— Внимавай да няма отровен газ.

— Ще душа с широко отворени ноздри — обеща Шерман.

Келси замълча, размишлявайки над неочакваното опасно положение. После рече:

— Изпрати обратно лодката. Ще ви дам още петима души да ти помогнат да поемете управлението на кораба. Най-близкото голямо пристанище е Апия, на островите Самоа. Ще предадем кораба на тамошните власти.

— Ами труповете на екипажа? Не можем да ги оставим да лежат така, особено в тази тропическа жега.

Без да се замисля, Келси отвърна:

— Наблъскай ги във фризера. Ще трябва да ги запазим, докато бъдат изследвани от…

Келси бе прекъснат насред изречението — в този момент корпусът на „Ментауай“ се разтърси от силна експлозия някъде дълбоко в утробата му. Капортите над хамбарите изхвърчаха високо към небето, когато пламъци и дим изригнаха отдолу. Корабът като че ли подскочи над водата, после цопна обратно и започна рязко да се накланя на десния си борд. Покривът на кормилната рубка се огъна навътре. Чу се нов дълбок тътен вътре в кораба, последван от остър шум на разкъсващ се метал.

Келси с ужас наблюдаваше как „Ментауай“ започна да се преобръща на дясната си страна.

— Корабът потъва! — изкрещя той по радиото. — Бягайте оттам, преди да е изчезнал под повърхността.

Шерман бе проснат на пода, слисан от сътресението на взрива. Той се огледа наоколо замаян, чувствайки как подът стръмно се накланя. Допълзя до единия ъгъл на разрушената радиорубка, седна там, изпълнен с ужас, и загледа безмълвно как водата приижда през отворената врата към капитанския мостик. Замаяното му съзнание не можеше да осмисли нереалната гледка. Той пое дълга, дълбока въздишка, която се оказа последната в живота му, и се опита несръчно да се изправи на крака, но твърде късно. Топлата зелена морска вода го погълна.

От „Рио Гранде“ Келси и екипажът застинаха от ужас, когато „Ментауай“ се преобърна и дъното на корпуса се показа на повърхността на водата като огромна костенурка от ръждясал метал. С изключение на двамата моряка в лодката, които бяха смазани от корпуса, Шерман и спасителната му група останаха в плен на кораба след експлозиите. Никой от тях не успя да се хвърли зад борда. Със силен грохот от нахлуващата вода и излизащия въздух товарният кораб се скри под повърхността, сякаш бързаше да се превърне в поредната неразрешена загадка на морето.

Никой на борда на „Рио Гранде“ не можеше да повярва, че е възможно товарният кораб да потъне за толкова кратко време. Те гледаха с ужас останките му, обгърнати от тънки струйки дим, които се виеха около водната му гробница, и им беше трудно да приемат, че колегите им са затворени в стоманен ковчег, запокитен към вечния мрак на морското дъно.

Келси остана на място още близо минута, бръчки на скръб и гняв прорязваха лицето му. Незнайно как една новородена мисъл дълбоко в съзнанието му накрая набъбна и изплува от вцепенението му. Той обърна гръб на водовъртежа на смъртта, взе бинокъл и го насочи през предните прозорци към яхтата, която изчезваше в далечината. Превърнала се вече в бяла точка на фона на синьото небе, тя се отдалечаваше с огромна скорост. Тайнственият плавателен съд съвсем не беше пренебрегнал сигнала за помощ, проумя той. Беше се приближил и подминал, а сега съзнателно бягаше от бедствието.