Клайв Къслър - Ударна вълна

— Кой е капитан Демпси? — попита той.

Демпси пристъпи крачка напред и протегна ръка.

— Аз.

— Капитан Иън Райън, началник-щаб на морските операции в „Рупърт & Сондърс“.

— Радвам се да ви видя на борда, капитане.

Райън изглеждаше загрижен.

— Тук съм с моите офицери, за да поема управлението на „Полар Куин“.

— Той целият е на ваше разположение — рече непринудено Демпси. — Ако не възразявате, можете да върнете екипажа ми с вашата лодка, тъй като сте вече на кораба.

По обветреното лице на Райън се изписа облекчение. Положението беше доста деликатно. По право Демпси се явяваше господар на спасителната операция на туристическия кораб. Управлението бе предадено от мъртвия капитан и собствениците в негови ръце.

— Да разбирам ли, сър, че преотстъпвате управлението на „Рупърт & Сондърс“?

— НЮМА не се занимава със спасителни операции, капитане. Не предявяваме никакви претенции към „Полар Куин“.

— Директорите на дружеството ме помолиха да изразя нашата най-дълбока благодарност и поздравления за усилията ви в спасяването на пътниците и кораба ни.

Демпси се обърна към Пит и Джордино, за да ги представи.

— Това са хората, които откриха оцелелите на остров Сиймор, и предпазиха кораба на вашето дружество от сблъсък в скалите на Опасните острови.

Райън им стисна силно и енергично ръце.

— Забележителен подвиг, повече от забележителен! Уверявам ви, че „Рупърт & Сондърс“ ще проявят огромна щедрост в знак на признателност.

Пит поклати глава.

— Нашият шеф на главното управление на НЮМА ни нареди да не взимаме никаква парична или друга награда за спасителната операция.

Райън се изуми.

— Ама как, нищо ли? Съвсем нищо?

— Нито цент — отвърна Пит, полагайки огромни усилия да държи замъглените си от недоспиване очи отворени.

— Колко скромно от ваша страна! — ахна от почуда Райън. — Това е нещо нечувано в историята на морските спасителни операции. Не се и съмнявам, че нашите застрахователи ще пият за ваше здраве на всяка годишнина от трагедията.

Демпси направи жест с ръка към коридора, водещ към жилищните му помещения.

— Докато сме на тази тема, капитан Райън, мога ли да ви предложа по едно питие в каютата ми?

Райън кимна към офицерите си, които стояха зад него.

— Това отнася ли се и за екипажа ми?

— Разбира се — отвърна Демпси с дружелюбна усмивка.

— Виж ти! Опазвате кораба ни, спасявате пътниците ни и на всичкото отгоре ни предлагате питие. Ако ми позволите да се изразя така — гласът на Райън излизаше сякаш от петите му, — вие, янките, сте много странни хора.

— Не — рече Пит и зелените му очи заблещукаха въпреки умората. — Ние сме само едни отвратителни опортюнисти.

Пит просто извършваше всяко движение по навик, докато си взимаше душ и се бръснеше за първи път, откакто двамата с Джордино отлетяха да търсят „Полар Куин“. За малко да подвие колене и да се унесе в дрямка под успокояващото обливане с топлата вода. Нямаше сили дори да изсуши косата си, само препаса хавлиена кърпа на кръста и затътри крака към двойното си легло — на този кораб нямаше опъната койка или тясно легло — отметна завивките, просна се по гръб, нагласи възглавницата под главата си и заспа.

Подсъзнанието му не регистрира почукването на вратата на каютата му. Обикновено изостреният му слух долавяше и най-малкия неочакван шум, но този път той нито се събуди, нито се размърда, когато се почука втори път. Беше толкова глух за външния свят, че дори дишането му не се промени ни най-малко. Клепките му също не потрепнаха, когато Мейв отвори бавно вратата, надникна плахо в малкото преддверие и тихо извика името му.

— Господин Пит, тук ли сте?

Мейв искаше да си тръгне, но любопитството й надделя. Тя влезе предпазливо, носейки в ръце две тумбести чаши за коняк и бутилка „Реми Мартен“, който й бе дал Джордино от личния си запас за из път. Извинението й, че се вмъква така в кабината му, беше просто да благодари на Пит, задето й спаси живота.

Мейв се стресна, когато зърна отражението си в огледалото над едно сгъваемо писалище, закрепено за стената. Бузите й бяха зачервени като на ученичка, чакаща любимия си да излезе от училището. Рядко бе изпадала в подобно положение. Тя извърна глава и се ядоса на себе си. Не можеше да повярва, че влиза в мъжко жилище, без да е поканена. Та тя едва познаваше Пит. Той беше малко повече от непознат. Но Мейв беше жена, която вървеше по свой път.

Баща й — заможен директор на международна операция по разработване на мини — бе възпитал нея и сестрите й така, сякаш бяха момчета. За тях нямаше кукли, красиви рокли, нито балове за първото им представяне в обществото. Покойната му съпруга го бе дарила с три дъщери вместо със синове, които да наследят семейната финансова империя, затова той просто пренебрегна съдбата и ги научи да бъдат по мъжки издръжливи. Преди още да навърши осемнайсет години, Мейв можеше да рита футболна топка по-далече от повечето момчета от нейния клас в колежа, а веднъж прекоси затънтената област в Австралия — от Канбера до Пърт — само с едно куче, опитомено динго, за компания. Това беше завоевание, за което баща й я възнагради, като я отписа от училище и я застави да работи за семейните рудници, наред с яките физически копачи и бомбаджии. Тя се възпротиви. Това не беше начин на живот за жена с други желания. Избяга в Мелбърн и пое по свой път през университета към работа в областта на зоологията. Баща й не направи никакъв опит да я върне в семейното гнездо. Той просто отхвърли претенциите й за каквито и да са семейни инвестиции, а от мига, в който след шестмесечен брак, предшестван от една прекрасна година, прекарана с момче от нейния клас, се родиха близнаците й, започна да се прави, че тя никога не е съществувала. Съученикът й беше син на овцевъд, имаше кожа, потъмняла красиво от жаркото слънце на пустеещите земи, здраво тяло и чувствени сиви очи. Двамата бяха се смели, обичали и карали непрекъснато. Когато се стигна до неизбежната им раздяла, тя изобщо не му спомена, че е бременна.