Клайв Къслър - Ударна вълна

— Не се страхувайте от мен — опита се да я успокои той.

Тя го гледаше с широко отворените си кафяви очи, зачервени от плач — тъжен, загадъчен поглед. Кожата на лицето й беше безупречна, но се забелязваше бледост и съвсем лека измършавялост. Косата й беше с цвят на бакър. Имаше високи скули и пълни, изваяни като на фотомодел устни. Очите им се срещнаха за миг, после Пит сведе поглед. Доколкото можеше да прецени по свитата й поза, тялото й също беше като на фотомодел. Голите й ръце бяха доста мускулести за жена. Едва когато тя го огледа от горе до долу, той изведнъж се притесни, че стои по дълги долни гащи пред дама.

— Защо сте по бельо? — смотолеви тя накрая.

Това беше нелогичен въпрос, породен от състояние на страх и травма, а не от любопитство. Пит не я удостои с отговор.

— Я по-добре ми кажете коя сте вие и как оцеляхте, след като всички други са мъртви.

В този момент тялото й се наклони така, сякаш щеше да се прекатури на една страна. Пит бързо се наведе, хвана я с две ръце през кръста и я сложи да седне на един кожен стол до близката маса. После отиде до бара. Погледна зад плота, очаквайки да види трупа на бармана и не се излъга. Взе от облицования с огледала рафт бутилка „Джак Даниелс Олд“ — уиски от вкиснала малцова каша, произвеждано в щата Тенеси, и напълни една чаша.

— Изпийте това — рече той, поднасяйки чашата пред устните й.

— Аз не пия — замаяно се възпротиви тя.

— Вземете го като лекарство. Само няколко глътки.

Жената изпи цялото съдържание, без да се закашля, но направи кисела физиономия, когато пивката течност подпали гърлото й. След като си пое въздух, тя го погледна в променливо зелените му очи и долови в тях състрадание.

— Казвам се Дирдри Дорсет — прошепна тя напрегната.

— Продължавайте — подкани я той. — Това е началото. Пътничка ли сте?

Тя поклати глава.

— Не, певица. Пея и свиря на пиано в общия салон.

— Значи вие свирихте „Сладка Лорейн“.

— Приемете го като реакция от шока. Шок, като видях, че всички са мъртви, шок от мисълта, че аз съм на ред. Не мога да повярвам, че все още съм жива.

— Къде бяхте по време на трагедията?

Тя погледна към четирите семейни двойки, лежащи наблизо в болезнено опиянение.

— Жената с червената рокля и мъжът с посребрените коси празнуваха петдесет години от сватбата им с приятели, тръгнали с тях на пътешествието с кораба. Вечерта преди празненството им персоналът на кухнята им издяла от лед сърце с амурче, за да го пуснат в пунша с шампанско. Докато Фред, който обслужва… — тя замълча и се поправи — който обслужваше бара, отваряше шампанското, а Марта отиде да донесе от кухнята кристална купа, аз си предложих услугите да донеса от камерата за дълбоко замразяване ледената фигура.

— Значи сте била във фризера?!

Тя кимна безмълвно.

— Помните ли дали после сте затворили вратата му след себе си?

— Тя се затваря автоматично.

— И съвсем сама сте могла да занесете цялата фигура?

— Тя не беше голяма, колкото саксийка за цветя.

— И какво направихте тогава?

Жената силно стисна очи, покри ги с длани и прошепна:

— Забавих се там само няколко минути. Когато излязох, видях, че всички са мъртви.

— Колко точно бяха минутите? — попита тихо Пит.

Тя закима с глава и заговори през пръстите на ръцете си.

— Защо ми задавате всички тези въпроси?

— Не искам да влизам в ролята на прокурор, но моля ви, отговорете, важно е.

Тя бавно свали ръце от лицето си и се загледа с празен поглед в плота на масата.

— Не знам, няма как да знам точно колко време съм стояла вътре. Единственото, което си спомням, е, че увих ледената фигурка с няколко кърпи, за да мога да я държа, без да ми замръзнат пръстите.

— Извадила сте голям късмет — каза Пит. — Вие сте класически пример за човек, който се оказва на подходящото място в подходящия момент. Ако бяхте излезли от камерата две минути по-рано, сега щяхте да сте мъртва като останалите. Освен това сте и двойна късметлийка с моето появяване на борда.

— Вие от екипажа ли сте? Не ми изглеждате познат.

Стана му ясно, че тя изобщо не бе разбрала, че „Полар Куин“ щеше на косъм да се блъсне в Опасните острови.

— Извинете, пропуснах да ви се представя. Името ми е Дърк Пит. Аз съм на научноизследователска експедиция. Натъкнахме се на ваша група екскурзианти, изоставени на остров Сиймор, и тръгнахме да търсим кораба ви, след като не отговаряше на радиосигналите ни.

— Това трябва да е групата на Мейв Флечър — тихо рече тя. — Сигурно и те са мъртви.